Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Какво имаме за днес, Джонсън?

— Тези нареждания, сър, и чековете, сър, и докладите за проучване и експлоатация на мините, сър, и…

Джонсън беше дребен мъж с мазна коса, облечен в сако от омазнена алпака, след всяко „сър“ се сгъваше в лек, мазен поклон. Беше способен служител и затова Шон го бе наел, но това не означаваше, че го харесва.

— Коремът ли те боли, Джонсън?

— Не, сър.

— Тогава, за бога, стой прав, човече!

Служителят се изпъна в очакване.

— Сега давай подред.

Шон се отпусна на стола си. Сивото му ежедневие настъпваше по това време

на деня. Мразеше работата с документите и я изпълняваше с ледено съсредоточение, правейки произволни проверки из дългите редици от цифри, опитвайки се да свърже имена с лица, искайки допълнителни обяснения, които изглеждаха прекалени, докато накрая слагаше подписа си между последните кръстчета, внимателно нанесени с молив от Джонсън, и хвърляше писалката си на бюрото.

— Какво още има?

— Среща с г-н Максуел от банката в дванадесет и половина, сър.

— След това?

— Среща с агента на „Бруук Брос“ в един, веднага след това с г-н Макдъгъл, сър. Сетне ви очакват в „Кенди Дийп“.

— Благодаря, Джонсън. Сутринта, както обикновено, ще бъда в борсата. Търси ме там, ако се случи нещо извънредно.

— Много добре, г-н Кортни. Само още едно нещо. — Джонсън посочи към пакета в кафява хартия върху кушетката в другия край на кабинета. — От шивача ви.

— А! — усмихна се Шон. — Изпрати прислужника ми тук. — Той пресече кабинета и отвори пакета. След няколко минути Мбиджейн изпълни рамката на вратата.

— Господарю?

— Мбиджейн, новата ти униформа. — Посочи му дрехите върху кушетката. Погледът на Мбиджейн се спря върху премяната в златисто и кафяво и лицето му помръкна.

— Облечи я, хайде, да видим как изглеждаш!

Той се приближи до кушетката и вдигна ливреята:

— За мен ли са?

— Да, хайде, облечи ги! — засмя се Шон.

Мбиджейн се подвоуми, сетне бавно развърза бедрената си препаска и я пусна да падне на пода. Шон го наблюдаваше нетърпеливо, докато закопчаваше ливреята и панталоните. След това го огледа критично.

— Не е лошо — измърмори той и след това попита на зулуски: — Не е ли красиво?

Прислужникът сви рамене под непознатия допир на плата и не отговори.

— Кажи, Мбиджейн, харесва ли ти?

— Когато бях момче, отидохме с баща ми да продаваме добитък в Порт Натал. Там имаше човек, който обикаляше града с маймуна. Тя танцуваше, а хората се смееха и й подхвърляха пари. Тази маймуна имаше костюм, същият като този. Господарю, не мисля, че маймуната беше щастлива.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Предпочиташ да носиш кожите си?

— Това, което нося, е облеклото на воин от Зулуленд.

Лицето му все още беше безизразно. Шон отвори уста, за да възрази, но загуби търпение, преди да заговори.

— Ще носиш тази униформа! — извика той. — Ще носиш, каквото ти казвам, и ще го правиш с усмивка, чуваш ли?

— Да, господарю. — Мбиджейн вдигна леопардовата си бедрена препаска и напусна кабинета.

Когато Шон излезе навън при каретата, зулусът седеше на мястото си, облечен в новата ливрея. Из целия път до борсата гърбът му беше замръзнал в протест и никой от тях не проговори. Шон хвърли кръвнишки поглед на портиера на борсата, изпи четири брендита сутринта, върна се обратно в кантората по обяд, втренчен във все още протестиращия

гръб на Мбиджейн, изкрещя на Джонсън, сопна се на управителя на банката, напъди представителя на „Бруук Брос“ и отпътува вбесен към „Кенди Дийп“. Но мълчанието на Мбиджейн беше непробиваемо. Шон не можеше да продължи спора, без да пожертвува гордостта си. Той нахлу в новата административна сграда на „Кенди Дийп“ и хвърли служителите в смут.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — изрева той.

— В шахта номер три, г-н Кортни.

— Какво, по дяволите, прави там? Трябваше да ме чака тук.

— Очакваше ви най-рано след час, сър.

— Добре, дайте ми някакви дрехи и миньорска каска, не се мотайте.

Нахлузи каската на главата си и изтрополи с тежките гумени ботуши към шахта номер три. Скипът го спусна плавно на сто и петдесет метра в недрата на земята и той слезе от него при десети хоризонт.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — попита той началника на смяната при асансьорната станция.

— Горе в забоя, сър.

Подът на галерията беше неравен и кален, гумените ботуши шляпаха, докато слизаше надолу по тунела. Карбидната лампа осветяваше грапавите стени на скалата с безжизнена бяла светлина и той почувствува, че започва да се изпотява. Двама туземци, бутащи вагонетка по релсите срещу него, го принудиха да се залепи за стената, за да им даде възможност да преминат, и изчаквайки ги, затършува в комбинезона за табакерата с пури. Докато я изваждаше, тя се изплъзна от ръката му и цопна в калта. Вагонетката вече бе отминала и той се наведе, за да я вдигне. Ухото му се доближи на сантиметри от стената и раздразнението на лицето му се смени с озадаченост. Скалата скърцаше. Долепи ухо. Звучеше, като че ли някой стържеше по зъбите му. Послуша малко, като се опитваше да открие причината, не беше ехо от лопати или бургии, не беше вода. Той премина още около тридесет метра надолу по галерията и отново се заслуша. Вече не толкова силен, стържещият звук се прекъсваше от метални щракания, наподобяващи чупене острието на нож. Странно, много странно, никога преди не беше чувал подобно нещо. Продължи надолу по галерията. Мисълта му бе заангажирана от новия проблем и лошото му настроение изчезна. Срещна Франсоа, преди да достигне забоя.

— Здравейте, г-н Кортни! — Шон отдавна вече се бе отказал да отучи Франсоа да го нарича така. — Господи, съжалявам, че не ви посрещнах. Мислех, че ще дойдете в три.

— Няма нищо, Франсоа, как си?

— Ревматизмът ме мъчи, г-н Кортни, а иначе съм добре. Как е г-н Чарлиууд?

— Добре е. — Шон не можеше повече да сдържа любопитството си. — Кажи ми нещо, Франц, току-що поставих ухото си върху стената на галерията и чух странен шум. Не можах да разбера какво беше.

— Какъв шум?

— Нещо подобно на стържене, като… като… — Шон търсеше думи, за да го опише — като две триещи се парчета стъкло.

Очите на Франсоа се изцъклиха от ужас, лицето му посивя и той хвана ръката на Шон.

— Къде?

— Назад по галерията.

Дъхът на Франсоа спря в гърлото му и той направи усилие да проговори, разтърсвайки отчаяно ръката му.

— Срутване! — изграчи той. — Срутване, човече!

Опита да побегне, но Шон го сграбчи. Франсоа се бореше отчаяно.

— Франсоа, колко човека има в забоя?