Когато лъвът се храни
Шрифт:
Събудиха го викове. Седна и инстинктивно погледна докъде е стигнало слънцето. Беше спал час или малко повече. Даф крещеше нещо, а изцапаният с кал Франсоа му отговаряше с уплашен вид. Те стояха пред административната сграда. Конят на Даф беше потен. Мбиджейн стана и отиде при тях. Заслуша се отблизо в разговора им, опитвайки се да разбере нещо от резките им гласове. Говореха прекалено бързо за него, но разбра, че нещо се е случило.
— Срути се почти до асансьорна станция номер десет — казваше Франсоа.
— Ти го остави там — обвиняваше го Даф.
— Мислех, че ме следва, но той тръгна обратно.
— За какво? Защо се върна обратно?
— Да извика останалите…
— Започнахте
— Не, чакахме ви.
— Ах, ти, тъп, скапан идиот! Той може да е жив, всяка минута е съдбоносна.
— Няма надежда, г-н Чарлиууд, трябва да е мъртъв.
— Затваряй си устата, да те вземат дяволите!
Даф се обърна и хукна към шахтата. Под високото стоманено съоръжение на основното зъбно колело се бе събрала тълпа. Мбиджейн внезапно осъзна, че става въпрос за Шон. Изравни се с Даф, преди той да достигне шахтата.
— Господарят ли? Какво се е случило?
— Скалата се е срутила върху него.
Мбиджейн си проби път и влезе в екипа до Даф. Никой от двамата не проговори, докато не слязоха на десетия хоризонт. Тръгнаха по галерията и след малко стигнаха края й. Няколко мъже с лостове и лопати стояха там нерешително в очакване на заповеди. Мбиджейн ги разбута, за да си проправи път. Двамата с Даф се изправиха пред новата стена от натрошена скала. Над тях продължаваше да тегне тишина. Сетне Даф се обърна към пребледнелия началник на смяната.
— Беше ли в забоя?
— Да.
— Той се върна, за да ви извика, нали?
— Да.
— И вие го оставихте?
Мъжът отбягваше погледа му.
— Мислех, че идва след нас — измънка той.
— Мислил си само за собствената си мизерна кожа — му каза Даф. — Ти, гаден страхливец, ти, мазно, жълто копеле, ти…
Мбиджейн хвана ръката му и той спря тирадата си. И тогава всички чуха — чук, чук, чук.
— Това е той, трябва да е той — прошепна Даф. — Жив е. — Грабна лоста на един зулус и почука по стената на тунела. Изчакаха в тишина, нарушавана единствено от дишането им, докато отговорът достигна до тях, по-силен и ясен отпреди. Мбиджейн взе лоста от ръцете на Даф. Мушна го в една пукнатина на скалата и мускулите на гърба му се напрегнаха от усилието. Лостът се огъна като пръчка. Той го метна встрани и се нахвърли с голи ръце срещу камъните.
— Ти! — сопна се Даф на началник-смяната. — Ще ни трябват дървени подпори за укрепване, докато разчистваме срутването — донесете ги!
На зулусите нареди:
— Четирима от вас да работят едновременно в забоя, останалите да изнасят извадените камъни!
— Ще ви трябва ли динамит? — попита началникът на смяната.
— И да срутим скалата за втори път? Използувай главата си, човече! Отивай, донеси дървени подпори и докато си на повърхността, извикай Дьо Тоа.
За четири часа разчистиха пет метра от тунела, натрошавайки по-големите скални плочи с чукове и откъртвайки парчетата от купчината. Тялото на Даф го болеше, а ръцете му кървяха. Трябваше да си почине. Върна се бавно до асансьорната станция и там завари одеяла и огромна чиния със супа.
— Откъде дойде това?
— От хотела на Кенди, сър. Половината Йоханесбург чака пред входа на шахтата.
Даф се зави с одеялата и отпи малко супа.
— Къде е Дьо Тоа?
— Не можах да го намеря, сър.
Мбиджейн продължаваше да работи в забоя. Първите четирима зулуси се върнаха, за да почиват, и бяха сменени. Той поведе втората четворка, изръмжавайки от време на време по някоя заповед, но съхранявайки силите си за битката със скалата. Даф почива в продължение на един час и когато се върна, Мбиджейн все още бе в забоя. Даф го наблюдаваше
След още два часа Даф отиде да почива. Този път отведе със себе си и Мбиджейн, даде му одеяло и го накара да пийне малко супа. Седнаха един до друг, опрели гърбове в стената на тунела и наметнали одеялата върху раменете си. Началникът на смяната се приближи до Даф.
— Госпожица Раутенбах изпраща това за вас, сър.
Беше половин бутилка бренди.
— Кажи й, че й благодаря. — Извади тапата със зъби и отпи две глътки. На очите му се показаха сълзи и той подаде бутилката на Мбиджейн.
— Не е редно — възпротиви се той.
— Пий!
Зулусът отпи, избърса грижливо гърлото на бутилката с одеялото си и я подаде обратно. Даф отпи още една глътка и отново я предложи, но Мбиджейн поклати отрицателно глава.
— Малко от това дава сила, твърде много те прави слаб. Сега имаме работа.
Даф запуши бутилката.
— Колко време ще ни трябва да го достигнем? — попита Мбиджейн.
— Ден, може би два.
— Човек може да умре за два дни — замисли се зулусът.
— Но не и такъв с тяло на бик и нрав на дявол — увери го Даф. Мбиджейн се засмя и той продължи да търси думи на зулуски. — Обичаш ли го, Мбиджейн?
— Обич е женска дума.
Мбиджейн огледа един от палците си, нокътят бе откъснат и стърчеше като надгробен камък. Хвана го със зъби, дръпна и го изплю върху пода на галерията. Даф потръпна.
— Тези бабуини няма да работят, ако не ги накараш. — Мбиджейн се изправи. — Почина ли си?
— Да — излъга го той и двамата се върнаха в забоя.
Шон лежеше в калта, с глава върху твърдата каска. Тъмнината бе плътна като заобикалящата го скала. Опитваше се да си представи къде свършва едното и започва другото, но това не му помогна да забрави измъчващата го жажда. Чуваше ударите на чука върху скалата и трополенето на откъртените камъни, но му се струваше, че изобщо не се приближават. Страната, на която лежеше, беше изтръпнала и го болеше, но не можеше да се обърне. Всеки път, когато опиташе, коленете му срещаха вагонетката и въздухът в малката пещера започваше да придобива вкус на застояло. Заболя го глава. Отново се размърда и ръката му докосна купчинката златни монети. Удари ги и те се разпиляха в калта. Бяха примамката, вкарала го в този капан. Сега бе готов да ги даде, както и всичките си милиони, само за да усети вятъра в брадата си и слънцето върху лицето си. Тъмнината го обгръщаше гъста и лепкава като черен петмез. Изпълваше носа, гърлото, очите му. Задушаваше го. Шон зашари с ръка и намери кутията кибрит. За няколко секунди светлина щеше да изгори повечето от скъпоценния кислород в пещеричката си и това за него щеше да бъде равностойна размяна, но кибритът бе подгизнал. Драскаше клечка след клечка, но мокрите глави се ронеха, без да дадат искра. Хвърляше ги встрани и стискаше клепачи, за да прогони тъмнината. Пред затворените му очи блестяха ярки цветове, движеха се и се разместваха, докато внезапно и съвсем ясно образуваха картина на лицето на Гарик. От месеци не бе мислил за семейството си. Бе прекалено зает с прибиране на златната жътва, но сега спомените се върнаха. Толкова много неща беше забравил. В сравнение с могъществото и златото всичко друго бе изгубило значението си. Дори животът, животът на хората не означаваше нищо. Но сега вече ставаше въпрос за неговия живот, който висеше на косъм.