Когато лъвът се храни
Шрифт:
Спомни си за Гарик, осакатен от невнимателния му изстрел, баща на копелето, което беше направил на Ада, която беше напуснал, без да й каже нито дума за сбогом, за Карл Локкампър с пистолет в ръка и мозък, пръснат по пода на спалнята, за други безименни мъже, мъртви или прекършени, за което той бе виновен, за измъчващата го жажда.
Звукът от чуковете отново прекъсна мислите му. От другата страна на тунела имаше хора, които се опитваха да го спасят. Те проправяха път в коварната каменна камара, която можеше да рухне всеки момент.
Шон облиза устни и се заслуша в ударите на чуковете, беше сигурен, че са наближили.
— Ако се измъкна оттук, всичко ще бъде различно. Кълна се.
Мбиджейн почива само четири часа през следващите тридесет и шест. Даф наблюдаваше как тялото му се топи заедно с изтичащата пот. Той се самоубиваше. Даф беше изтощен, не можеше да работи с ръцете си, но ръководеше групата, която укрепваше възстановения тунел. На втората вечер бяха разчистили тридесет метра от галерията. Той измери разстоянието в крачки и когато достигна забоя, попита слугата:
— Колко време измина, откакто му сигнализирахте за последен път?
Зулусът отстъпи назад, стиснал чук в изранените си ръце, дръжката на чука бе лепкава и кафява от кръвта му.
— Един час и още тогава се чуваше, като че ли ни дели едно копие разстояние.
Даф взе лоста на един от другите зулуси и почука по скалата. Отговорът дойде незабавно.
— Удря по нещо желязно — каза той. — Чува се, като че ли е само на метър-два от нас. Мбиджейн, остави другите да довършат. Ако искаш, стой и гледай, но трябва да починеш.
В отговор той вдигна чука и го размаха срещу забоя. Скалата, която удари, се пропука. Двама от туземците пристъпиха напред и я откъртиха с лостовете си. В дъното на дупката, която се образува, ясно се виждаше ъгълът на вагонетката. Всички се втренчиха в него, а Даф извика:
— Шон, Шон, чуваш ли ме?
— Стига приказки и ме измъкнете оттук! — Гласът на Шон бе дрезгав от жаждата и праха, приглушен от скалата.
— Под вагонетката е.
— Това е той.
— Nkosii, добре ли си?
— Намерихме го!
Виковете им бяха подети от мъжете, работещи в галерията зад тях, и предадени по-нататък към тези, които очакваха при асансьорната станция.
— Намерили са го. Добре е, намерили са го.
Даф и Мбиджейн едновременно скочиха напред, напълно забравили изтощението си. Разчистиха няколкото последни буци скала и рамо до рамо коленичиха и надникнаха под вагонетката.
— Привет.
— Добре дошъл, Мбиджейн, какво те забави толкова?
— Господарю, по пътя си срещнах няколко малки камъчета.
Той протегна ръце, хвана Шон под мишниците и го изтегли изпод вагонетката.
— Какво дяволско място си избрал, за да се заровиш, момко. Как се чувствуваш?
— Дай
— Вода, донесете вода! — извика Даф.
Шон се опита да пресуши цялата кана на един дъх. Закашля се и водата бликна от носа му.
— Спокойно, синко, спокойно — потупа го по гърба Даф.
От втората кана Шон пи по-бавно и я пресуши, пухтейки от усилието.
— Чувствувам се по-добре.
— Хайде, на повърхността ни чака лекар. — Даф хвърли едно одеяло на раменете му.
Мбиджейн вдигна Шон, прегърнал го през гърдите.
— Пусни ме, да те вземат дяволите! Не съм забравил да ходя.
Зулусът го пусна внимателно, но краката му се подгънаха като на човек, току-що станал от леглото след продължително боледуване и той се притисна към ръката му. Мбиджейн го вдигна отново и го понесе към асансьорната станция. Скипът ги изкачи на открито.
— Луната свети. А звездите, Господи, прекрасни са! — В гласа на Шон имаше учудване. Гълташе нощния въздух и пълнеше дробовете си, но той бе прекалено богат на кислород за него и Шон се закашля отново. При отвора на шахтата го чакаха хора, които се струпаха около тях.
— Как е той?
— Добре ли си, Шон?
— Доктор Саймъндс чака в канцеларията.
— Бързо, Мбиджейн — нареди Даф. — Не го дръж на студа.
Подхванали го от двете страни, те побързаха към административната сграда. Саймъндс го прегледа, видя гърлото и измери пулса му.
— Имате ли тук покрита карета?
— Да — отговори Даф.
— Добре, завийте го хубаво и го закарайте вкъщи да легне. От праха и лошия въздух долу съществува сериозна опасност от пневмония. Ще дойда с вас и ще му дам успокоително.
— Няма да ми трябва, докторе — ухили се Шон.
— Мисля, че зная кое е най-доброто за вас, г-н Кортни.
Доктор Саймъндс беше млад и предпочитан лекар от богаташите на Йоханесбург.
— Сега, ако разрешите, ще ви заведа в хотела ви. — Започна да прибира инструментите в лекарската си чанта.
— Вие сте лекарят — съгласи се Шон. — Но преди да тръгнем, ще прегледате ли ръцете на слугата ми? Станали са на каша. Едва ли е останало месо по тях.
Доктор Саймъндс не вдигна погледа си от това, което вършеше:
— Не лекувам туземци, г-н Кортни. Сигурен съм, че като се върнем в града, ще намерите друг лекар, към когото да се обърнете.
Шон се изправи бавно, одеялото се смъкна от раменете му. Приближи се до доктор Саймъндс, хвана го за гърлото и го притисна до стената. Докторът имаше хубави, дълги мустаци, Шон хвана единия от тях със свободната си ръка и го отскубна като перушина от трупа на птица. Доктор Саймъндс изпищя.
— Отсега нататък, докторе, ще лекуваш туземци — каза му той. Измъкна носната кърпичка от малкото джобче на Саймъндс и я притисна към капките кръв по голата горна устна на доктора. — Бъди така добър, прегледай слугата ми.