Колелото на мрака
Шрифт:
— Величествено е — прошепна тя, потръпвайки в студения въздух.
В отговор една ласкава ръка обви раменете й, придърпвайки я по-близо.
Инге се съпротивлява само миг. После си позволи да бъде привлечена още по-близо, доволна от топлината. Докато гледаше надолу към неземния блясък на корабната диря, тя почувства друга ръка да се плъзга и да сграбчва другото й рамо. Хватката ставаше все по-стегната.
И тогава — с единствено, грубо дръпване — тя усети, че се издига във въздуха и тялото й се преобръща над перилата.
Последва дълго свистене на въздуха и внезапен
Тя се преметна и се изви, дезориентирана от водата, зашеметена от удара. След това започна да се бори, дрехите и обувките й тежаха като камъни, но изплува на повърхността, шляпаше с длани, драскаше и се опитваше да хване въздуха, сякаш да се изкачи в небето.
За миг съзнанието й се превърна в объркан водовъртеж — запита се как бе паднала — дали перилата не бяха поддали по някакъв начин… но след това главата й се проясни.
„Аз не паднах. Бях хвърлена.“
Простотата на този факт я зашемети. Това не можеше да е вярно. Огледа се диво наоколо, удряйки инстинктивно бушуващата пяна. Голямата кърма на кораба, напомняща блестяща кула, вече се губеше в нощта. Тя отвори уста да изкрещи, но устата й мигновено се напълни с вода. Закашля се и започна неистово да се бори да остане на повърхността. Водата бе парализиращо студена.
— Помощ! — извика тя с толкова слаб и задавен глас, че едва сама се чу сред воя на вятъра, грохота на двигателите и оглушителния съсък на надигащите се мехури от килватерната диря. Високо над себе си чу далечния крясък на чайките, които следваха кораба денем и нощем.
Беше сън. Това трябваше да е. Но въпреки това водата бе толкова студена, толкова невъобразимо студена. Тя удряше с ръце, риташе, натъртените й крайници тежаха като олово.
Беше хвърлена от кораба.
Усети, че я завладява ужас при отдалечаването на грозда от светлини. Все още можеше да види през прозорците на огромната бална зала „Крал Джордж II“ на Палуба 7 черните движещи се точки, откроени на блестящия фон светлина — хората.
— Помощ! — Опита се да размаха ръка и потъна, дращейки нагоре към повърхността.
„Изритай обувките. Плувай.“
Отне й известно време да се освободи от глупавите си обувки с нисък ток, които работодателката й я караше да носи. Но не стана по-добре. Вече дори не усещаше крайниците си. Направи няколко слаби загребвания, но плуването беше безнадеждно; струваше й огромно усилие само да държи главата си на повърхността.
„Британия“ избледняваше в легналата ниско над водата нощна мъгла. Светлините ставаха все по-неясни. Виковете на чайките вече не се чуваха. Съскането на издигащите се мехурчета и зеленият цвят на разпенената килватерна диря бавно се разсеяха. Водата стана черна, толкова черна, колкото бе дълбока.
Светлините изчезнаха. Миг по-късно се стопи и далечният грохот на двигателите.
Тя се взираше ужасена в мястото, където само преди миг имаше светлини и звуци. Всичко бе чернота. Задържа очите си фиксирани в петънцето, ужасена, че ако отклони поглед, ще загуби мястото, сякаш по някакъв начин това бе последната й надежда. Морето наоколо беше тъмно, връхлитащо. Луната се показа иззад подгонените от
Когато напрегна очи и се взря в мъгливата тъмнина, връхлетя я огромна островърха вълна със съсък, притискайки я надолу. Тя размаха бясно ръце и крака, удряше, дращеше. Около нея нямаше нищо — абсолютно нищо; само катранена чернота и ужасяващ, неумолим студ.
Но докато се бореше, пронизващият студ сякаш намаля леко, заменен от необяснима топлина. Крайниците й изчезнаха. С отминаването на секундите движенията й ставаха все по-бавни, докато накрая трябваше да вложи цялата си неистова воля просто да мърда. Тя направи отчаян опит да остане на повърхността, но цялото й тяло се бе превърнало в торба безполезен товар. Започна да й се струва, че изобщо не е в морето, а че спи в леглото си. Всичко това беше кошмар. Обзе я облекчение и благодарност. Леглото беше топло, меко, пухкаво и тя се преобърна и усети как потъва в черната топлина. Въздъхна — и когато го направи, почувства нещо могъщо и тежко върху гърдите си, някаква огромна тежест. Кратък проблясък на съзнание я накара да проумее: тя изобщо не беше в леглото си; това не беше сън; наистина потъваше в черните бездънни глъбини на Северния Атлантик и това бяха последните мигове на белите й дробове.
„Бях убита“, бе последната мисъл, която прекоси мозъка й, докато се носеше надолу, и тогава въздъхна още веднъж, последният въздух излезе от устата й в изблик на тих ужас, по-силен от най-дивашкия крясък.
26.
Беше единайсет и петнайсет, когато Кемпър влезе в централния пост на корабната охрана. Вратата беше полуотворена и той можеше да чуе веселото бърборене и ниските одобрителни възклицания, които идваха от централния мониторинг. Сложи ръка върху бравата и я натисна.
Стотици видеоекрани грееха от стените на кръглото помещение, всеки показваше определено място от кораба. Служителите по сигурността, които караха смяна, се бяха скупчили около един екран, смееха се и говореха, толкова погълнати, че не забелязаха влизането му. Бяха облени в синкава светлина от проблясващите монитори. Стаята миришеше на стара пица от множеството мръсни кутии, набутани в един ъгъл.
— А така, бабче, поеми го целия! — извика един.
— До основата!
— Ами че това била малката стара лейди от Пасадена!
Едно „У-у-у-х!“ долетя от групата, примесено с дюдюкания и смях. Един от охранителите разлюля бедра похотливо:
— Бравос! Закотви ги, каубой!
Кемпър се приближи към тях.
— Какво става, по дяволите?
Мъжете отскочиха от екрана, разкривайки дебели мъж и жена в мъждиво осветен коридор, които правеха бурен секс.
— Исусе Христе! — обърна се Кемпър. — Господин Уодъл, не трябваше ли да сте надзирателят на тази смяна? — Той огледа всички служители, застанали нелепо вдървени.