Кутия за енфие
Шрифт:
— На пръв поглед типично самоубийство! — каза той. — Стреляно е почти в упор…
— В колко часа е настъпила смъртта? — запита Дюран.
— Около пет часа. Или малко след това.
Двамата инспектори се спогледаха.
— Значи, веднага щом сме излезли — каза Дюран. — Освен ако убиецът е бил тук, в самата къща.
— Вие смятате, че е убийство? — погледна го лекарят. — Просто сме длъжни да допуснем! — отвърна Дюран.
Но колкото и внимателно да прегледаха цялата къща, не намериха никаква, дори най-малка улика, че в къщата е имало друг човек. Напразни
— Господин Дюран, не ни остава нищо друго, освен да изиграем играта докрай — каза Димов.
— Нима не го правим? — вдигна вежди Дюран.
— Имам едно предложение… Но не знам дали е възможно да го изпълним…
— Да го чуем! — каза мрачно Дюран.
На другата сутрин Димов се събуди с натежала глава. Кафетата и неспокойните мисли бяха станали причина да прекара нощта в нещо като просъница. Взе един хубав студен душ, обръсна се грижливо и слезе да закуси в ресторанта. Макар да бе станал рано, едва намери маса да седне. Целият ресторант бе пълен с някакви кокалести холандски пансионерки, които навярно бързаха за екскурзия. Бе ги видял предното утро — огромно ято провинциални момичета заедно със своите поувехнали възпитателки. И едва ги позна. Бяха си накупили къси роклички, деколтирани блузки, обувки с токчета танк — всички до една, включително и учителките. И на всичко отгоре, радостни и възбудени от това преображение, вдигаха невероятен шум. Тая гледка и силният чай избистриха ума му. След малко той излезе на улицата в обикновеното си добро настроение.
Тоя път не беше никак трудно да намери такси. Градът бе опустял. И последните парижани бързаха да го напуснат панически с колите си, сякаш бе чумав. И небето бе ясно, без никакво облаче. Наистина чудесен неделен ден за екскурзии, ако не се смята, че всички полянки и горички на двеста километра от Париж щяха да бъдат набъкани с хора не по-малко от коя да е спирка, на метрото.
Дюран вече го чакаше. Той не беше в някакво особено добро настроение. Като всеки истински парижанин навярно се чувствуваше ужасно нещастен, че ще прекара горещия летен ден в бюрото си вместо край брега на някоя спокойна рекичка.
— Седнете, колега! — Дюран се усмихна вяло. — С какво да почнем? С кафе или бира?
— По-добре с бира… Поне успокоява нервите. Дюран поръча бира и взе един от сутрешните вестници.
— Слушайте сега:
„Снощи към 9.30 часа в дома си на «Рю де пом» е бил намерен в доста тежко състояние известният парижки антиквар Пиер Кулон. Всички факти говорят, че навярно се касае за опит за самоубийство. Куршумът е пробил слепоочието и е заседнал в черепната кост. Макар че мозъкът е засегнат, има известна надежда животът му да бъде спасен.
В момента Пиер Кулон се намира в една частна клиника под непрекъснато лекарско и полицейско наблюдение. Ако дойде в съзнание, това навярно ще хвърли светлина върху причините за неговото самоубийство. Господин Кулон е известен със своята безупречна репутация и опитът му да се самоубие може да се
— Това ли е всичко? — запита Димов.
— Това е същественото.
— Добре е редактирано. Но дали тайната ще бъде запазена?
— Бъдете напълно спокоен! За това са взети всички необходими мерки.
В тоя момент зазвъня телефонът. Дюран вдигна слушалката, слуша известно време, после каза:
— Капелани е заминал снощи в 19.10 за Дюселдорф… Но досега не е регистриран в никакъв хотел или пансион.
— Нещастник! — измърмори Димов под носа си. — Май че го изплашихме повече, отколкото трябваше.
— Не е точно така! — намръщи се Дюран. — Още не съм сигурен, че е невинен… В края на краищата той е подписал декларация за неотклонение. А защо е побягнал?
— В седем и десет той не е знаел за убийството. Както и ние.
— Освен ако не го е извършил…
— Ако го е извършил, навярно е бил сигурен, че Кулон е мъртъв. Тогава защо ще бяга? За да се уличи сам?
Дюран не отвърна. Донесоха бирата, изпиха по една чаша.
— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — каза Димов.
— Да, лесно е да се каже! — въздъхна Дюран. — Но не е лесно да се направи. Особено в такъв досаден летен ден като днешния. Знаете ли поне някаква игра на карти?
— Зная пикет.
— Но това е отлично! — лицето на Дюран просто светна от радост. — Моята любима игра. Сега ще пратя да ни купят колода карти.
Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.
В понеделник около обед на частното летище „Етоал“ край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.
— Не зная дали сте чули нещо за мене — каза дамата. — Аз съм Мирей Делюк, пианистката.
— Разбира се, госпожо — отвърна едва ли не обидено директорът. — Виждал съм ви по телевизията.
— Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.
— Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?
— Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.
— Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?
— Естествено… Директорът се замисли.
— Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване — каза той. — Навярно ще се наложи да почакате.
— Няма значение — отвърна дамата. — Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.
И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.
— Имате щастие, госпожо — каза той. — Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.