Людмила — мечти и дела
Шрифт:
В онези години някои наши дипломати оправдаваха бездействието си с факта, че България като сателит (тогава се казваше „съюзник“) на СССР няма възможност за своя самостоятелна външна политика. В едри линии това беше наистина тъй, но то съвсем не означаваше, че на международните форуми представителите ни трябва да стърчат като глухонеми. Както бе споменато на 25 септември и на 15 октомври 1979 Живкова произнесе от трибуната на Общото събрание на ООН две речи, които — противно на установената традиция — предизвикаха аплодисменти и оживление в залата. Причината бе очебийна. За пръв пат от толкова години един представител на социалистическия лагер си позволяваше да наруши ритуалът на комунистическото демагогско празнословие и да заговори ясно и откровено за човещината и човешките отношения в международните
Това недоволство от страна на братята бе също една от неприятностите, които Първият дължеше на дъщеря си, доста по-сериозна от роптанията на нашенските догматици. Говореше се, че лично Брежнев проявил подозрителен интерес към възгледите на Живкова и към нейните връзки с „Бялото братство“ на дъновистите. На тази тема бе възникнало дребно недоразумение, оказало се изцяло в полза на Людмила. Поради невежеството на доносниците „Бялото братство“, за което говореше тя, бе сметнато за название на сектата, основана от Петър Дънов. А всъщност Дънов бе използвал термина, с който се именуваше движението на Великите Учители от Хималаите. Затова на Брежнев било обяснено, че става дума за местна религиозна групичка, без каквото и да било обществено значение.
Не съм се интересувал доколко Мила е понасяла упреци заради своеволията в международните си изяви. Но обстоятелството, че Живков ги търпеше, е достатъчно красноречиво. Своенравната щерка и този път бе победила бащиния консерватизъм. Обяснението едва ли е само в силата на родителските чувства. Чувствата в политиката, както личи още от времето на Иван Грозни, далеч не всякога са решаващи. Колкото и да бе свързан с азбуката на комунизма — както твърдеше Людмила — у Живков се спотайваше винаги и пресметливостта на прагматика. Което означаваше, че едното му око често поглежда носталгично на Запад, към техническия прогрес и парите. Известно е, че това спонтанно влечение на нашия Първи към икономическия просперитет на гнилия капитализъм щеше по-късно не на шега да дразни завистника Горбачов. Струва ми се обаче, че то е съществувало, макар в зародиш, още през 70-те години. И тъкмо по тази линия се е развил някакъв афинитет между аспирациите на дъщерята и тия на бащата, макар нейните да бяха в сферата на духа, а неговите — на паричното обръщение. И смея да кажа — независимо кой как ще го прецени и без оглед на лъжите, че Живков мечтаел да види България като съветска република: Той беше и докрай си остана патриот, който мечтаеше не за съветска, а за велика България, оглавявана по възможност от самия него. Спомням си, че на няколко пъти, когато неколцината поканени от него в някое помещение на „Рила“ и увлечени в приказки, се вдигахме чак към полунощ, от коридора неизменно нахълтваше групичка чалгаджии и под бойкия грохот на тъпана засвирваше:
„Край Босфора шум се вдига…“
— Добре, добре… — даваше си вид, че ги укротява Първия и сваляше очилата, за да си изтрие очите.
Но помня и как веднъж, след като Джагаров за кой ли път бе развил идеята си за историческото възмездие и за възвръщането на заграбеното, Живков промърмори:
— Всичко това отдавна сме го чували. Само ти упорстваш и не искаш да чуеш: Изтървали сме влака, разбери!
— Ще чакаме следващия, — опита се да възрази Георги, но шефът не го чу и вдигна чашата с газирана вода:
— Ха наздраве!
Беше реалист. И добре преценяваше, кое е възможно и кое — не. Въпреки, че това едва ли е пречело да вижда любимата си мечта поне на сън. Допускам, че я е виждал даже когато накрая — натикан в затворническата килия от верните си другари — е лежал на одъра и се е опитвал да смири хъркащите си старчески гърди и хлопащото сърце, за да заспи. А заспи ли, — да види отново мечтата си, толкова невъзможна и тъй красива, че за нея не бива дори да се споменава:
От Черно море до Охрид и от Дунав до Бяло море.
ПОСОКАТА
„Подайте ни ръка, щом се изкачвате“.
Докато за Живков се носеха
Патриотизмът на Людмила е достатъчно очебиен, за да е необходимо тепърва да бъде доказван. Той личи и от грижите за родното ни изкуство, и за популяризирането му в големи международни изложби, и за разнообазните начинания, обединени в колосалния замислен и осъществяван от нея проект — юбилеят за 1300-годишнината на България.
Донейде като баща си, тя бе човек на делото, ненавиждащ празните приказки, но много повече от него оценяваше нещата в перспектива. Въпросът е дали това бе реално предусещане на процесите или измамното очертание на миража. Не си спомням някога да съм я запитал:
— Как го виждаш избавлението на човечеството от батака, в който е затънало?
Вероятно защото в отговор тя също би ме запитала:
— А ти?
След като възгледите на двама ни за състоянието на света съвпадаха, естествено беше да съвпадат и предзнаменованията ни за бъдещето му.
Значението на Агни Йога не се свежда до това, да служи като наръчник за самообразование. Агни Йога представлява съдбовно предупреждение за възможната участ на човечеството. Намираме се в края на тъй нареченото Черно време или Кали-Юга и пред хипотетичното начало на Светлата ера или Сатиа-Юга. Дали този период, ще прерасне в преход към Избавлението или ще се разрази в планетарна катастрофа, — това зависи до голяма степен от самото човечество. Людмила с присъщата си виталност беше оптимист. Аз, въпреки обичайния си скептицизъм, също се стремях да гледам оптимистично на бъдещето, понеже какъв смисъл има да се живее, ако не съществува бъдеще. Фаталната заплаха, надвиснала над планетата произтичаше от принципа на насилието, увековечено като радикално средство за решаване на всички междуличностни и междудържавни проблеми. И докато при някои напреднали в културното си развитие страни бе налице стремеж за ограничаване господството на този принцип, то при други не личеше и помен от подобни усилия. Печален пример в това отношение бе за Мила Съветския съюз, много преди Горбачов и други двуличници от неговата кройка да се произнесат по въпроса.
Людмила отпърво смяташе, че до това състояние на нещата се е стигнало поради лицемерната практика да се изгражда някакъв си уж социализъм в пълно противоречие с действителните социалистически принципи. Макар историк по образование, тя твърде слабо познаваше новата история. Повярвала бе, че Ленин, особено с прилагането на курса на НЕП-а, се е опитвал да поведе Русия в нова насока, но смъртта му е попречила да осъществи намерението си. Скоро обаче тя се прости с тази илюзия. Без всякакви уговорки отричаше и теорията и практиката на социалистическата революция. Убедена бе, че макар постепенно, и в рамките на възможното, трябва да се отърсваме от съветското влияние и от примитивните постулати на тъй наречения социалистически реализъм. Позволяваше си да приказва такива неща даже когато разговорите ставаха у дома, където вече я бях уведомил, че ни подслушват. Мисля, че го правеше съзнателно именно заради подслушвачите. Това беше нейния деликатен начин да им каже „майната ви“, понеже тя такива директни изрази не употребяваше.
Излишно беше да я питам, какво ще правим, ако се откъснем от Съюза, — и ние ли ще вървим на майната си. Мнението й по въпроса ми беше известно. Виждаше идеалния образец за подражание в Швейцария — малка страна като нашата, но независима, не свързана с блокове, и просперираща с модерната си лека индустрия и с природните си дадености, съвсем не по-красиви от нашите. Тази съпоставка с Швейцария не беше особено оригинална. Тя датираше още от Алеко („Какво, Швейцария ли?“ и „Българската Швейцария“). А завистта ни към заветната алпийска република съществува и днес. И ако споменавам за пристрастието на Людмила към добре подредената Швейцария, то е само за сведение на всезнаещите, според които Живкова била дотам изветряла, та се вълнувала единствено от адептите и прераждането. Не, тя си беше напълно с акъла и никога не би направила грешката да ни посочва за пример в духовната сфера Швейцария, а в часовникарската индустрия Индия.