Людмила — мечти и дела
Шрифт:
— Като си помислиш само, какви дивотии витаят в главите на хората.
А въпросната сплетня се отнасяше именно до това: Как Щерката от сега се готвела за деня, когато щяла да заеме поста на татко си. Нали е неговата любимка. Пък е и от зодия лъв. Да не говорим за туй, че е адски амбициозна. Не беше необходимо да проникваш в светая светих на нейните проекти относно бъдещето, за да разбираш, че там едва ли фигурира намерението да бъде държавен глава, да управлява икономиката — от която нищо не разбираше — или да полага майчински грижи за въоръжените сили и секретните служби, при органичната омраза към всичко, което свързваше с понятията военщина и полицейшина.
Амбиция —
Оттук произтича, струва ми се, една от основните предпоставки за нейната по-нататъшна необичайна съдба. Налагаше се да приобщи внушителен брой влиятелни или перспективни хора около веруюто си, което малцина разбираха. Към това бяха насочени връзките с големци от партийното и държавно ръководство; обръщенията, произнасяни пред различни национални или международни форуми; стремежът да се оказва помощ на множество лица, смятани от бюрократите за „хора без значение“.
Непосилната на пръв поглед задача се решаваше на практика без особени затруднения. Ваньо напразно се бе тревожил, че окултните теории на Людмила могат да възмутят марксистите от партийната върхушка. Тъкмо напротив. Няма да забравя умилението, което изпитах веднъж при нейната дружеска беседа с подобни достойни мъже. Беше ме извикала този следобед в Бояна във връзка с подготвяната голяма изложба „Българската икона“. Вече се смрачаваше, когато пристигнаха нови гости, поканени по същия или по друг повод. По-късно се оказа, че в трапезарията ни е приготвена и малка закуска. Годината беше 1976, сиреч времето, когато Людмила вече все по-малко разчиташе на дългите тягостни служебни съвещания и все по-често прибягваше до свободни разговори извън Комитета.
Закуската се оказа обилна вечеря, аранжирана според вкуса на домакинята. Преобладаваха постните ястия, но не липсваше и голям поднос скара, като израз на великдушие спрямо месоядците. За щастие такива между присъстващите не се оказаха. И Петър Младенов, и Венелин Коцев, и Иван Будинов и останалите двама-трима, чиито имена съм забравил, категорично отхвърлиха всякаква дегустация на агнешките дреболии и само от приличие хапнаха по две-три картофчета и малко салата. Същата аномалия пролича и при питиетата. Вярно е, че на масичката с напитките между плодовите сокове и шишетата с минерална вода самотно стърчеше и бутилка Евксиноградско вино, ала никой не си позволи да прояви интерес към дяволската течност.
Разговорът по време на вечерята протичаше в същия благонравен дух. Говореше най-вече домакинята. Стремейки се да насочи вниманието на присъстващите към една предварително избрана тема, тя развиваше идеята, че между съвременния прагматизъм и древния гностицизъм всъщност няма непреодолими различия. Такава е в последна сметка и основната мисъл на Рамакришна, че всички пътища водят към една и съща цел, която…
Тук Мила донейде се затрудни, колебаейки се, дали не е още много рано да споменава понятието Бог, но Младенов й се притече на помощ, решил и той да каже нещо: Признавайки скромно, че все още не е имал възможност да се запознае с трудовете на Рамакришна 28 , другарят Младенов с готовност потвърди неговото становище за различните пътища и единната цел, цитирайки познатата максима, че всички пътища водят към Рим, с
28
Рамакришна (1836–1886). Виден обновител на индуизма. Не е оставил писмени трудове. Вербалното му учение е разпространявано посмъртно от многобройни ученици.
Тази древна поговорка даде възможност на домакинята наново да подбутне разговора към духовната тема, което бе прието с очебийна признателност от присъстващите. В този момент те също се чувстваха все по-духовно извисени, загърбили всякакви агнешки дреболии и евксиноградски напитки и устремили пречистени погледи нагоре, нагоре, по възходящата спирала към човешкото съвършенство.
— Ти пък от кога стана вегетарианец? — запитах Будинов, когато се връщахме към града с колата му.
— Откакто Младенов се писа въздържател, — отвърна кисело той.
Не му беше до празни разговори. Гладен беше човекът.
Няколко месеца по-късно Мила наново ме бе поканила в Бояна, не помня вече за какво. И този път бе късен следобед. Икономката ме въведе в хола, с пояснението, че другарката Живкова веднага ще дойде. Вместо нея дойде баща й. Поздрави ме свойски и се отпусна в насрещното кресло. Токущо се бе прибрал. Изглеждаше уморен и отегчен. Запита нещо в смисъл „как си, що си?“, колкото да не мълчим. После забеляза съвсем без връзка:
— В тази къща вече не може да се живее… И доловил недоумението ми:
— Широко е, просторно е. Само не е за живеене.
Така си беше. Спалните и семейния бит бяха сместени на горния етаж, а долният Мила почти го бе обсебила за работата си с хора — сътрудници, чуждестранни гости, срещи с именити творци, или с Ванга, или с пристигналия от Бангалор Святослав Рьорих. Личен живот ли? Ако не броим часовете за сън и за медитация, личният живот все повече се изместваше от обществения.
Опитвах се понякога да й внуша с намеци, че ползата от тая симбиоза не е кой знае каква:
— Толкова са вече одухотворени, та трябва да се преместят от Политбюро в Светия синод, — подхвърлях по адрес на височайшите й гости.
— Защо се дразниш?
— Как няма да се дразня, като слушам да обясняваш на Младенов развитието по възходяща спирала! Каква спирала, бе Мила! Той познава спиралата само под формата на тирбушон.
— Ти пък да не мислиш, че му вярвам… или не знам, че на Младенов му викат Пешо Мастиката.
— Клевета! — обаждаше се Ваньо. — Човекът отдавна е минал на „Джони Уокър“.
— Не съм се запретнала никого да превъзпитавам. Но вие защо не допускате, че хората подлежат на развитие.
С този свой оптимизъм тя се отнасяше и към сътрудниците си, подбрани от самата нея или препоръчани от близки приятели. Броят на помощниците бързо нарастваше, макар това да не личеше особено от резултатите. Заместниците й бяха станала двойно повече от необходимото. На поста „първи зам.“ бе поставила за по-сигурно двама замове. А известно е, че ръкоположиш ли двама първи, тяхната дейност ще се насочи главно към това, да доказват кой от двамата все пак е по-първи. Умножаването на кадрите привидно укрепваше функциите на администрацията. На практика то понякога само прикриваше нейната слаба ефикасност. Да окрупняваш размерите на една машина не винаги означава да я правиш по-мощна. Понякога то само засилва нейната тромавост.