Людмила — мечти и дела

Райнов Богомил Николаев

Нервната криза, която бе преживяла в Индия, се беше оказала само предвестник на по-сериозния психически срив, сполетял я в Мексико. Не разполагам с достатъчно подробности — по-точно казано, подробностите, публикувани много по-късно, са твърде изобилни и противоречиви — за да резюмирам конкретно инцидента. Оставям настрана епоса, който един от свидетелите на случая сътвори по-късно, за да сервира поредица от сензации на печата и да обогати с доста страници собствената си книга. Оставям без внимание и полемиката, разгърнала се между различни участници по повод на различните им версии. Осланям се главно на сухата информация от страна на друго лице, присъствало в Мексико и на кратките неоспорими факти.

Още

при пристигането си в Мексико на 28 февруари Живкова е била в такова състояние, че заплануваното посрещане на летището не е могло да се реализира. Нервната криза или най-общо казано неразположението, в което е изпаднала, продължава и следващите три дни. Възстановява се едва към края на престоя. Никакъв лекар специалист не е допуснат до нея, което дава възможност и тогава и особено по-късно да се правят всевъзможни спекулации за здравето й. Най-бъбривият коментатор по случая, когото споменавам, без да го именувам, дори лансира версията, че „Людмила е носела в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита (!). Друг е въпросът защо трябваше да го прави именно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден“. Що се отнася до естеството на самото „окултно средство“, коментаторът го определя като „еквивалент на «мескалито», онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие“. 38

38

Демокрация в зоната на кактуса. 1998.

Истината по въпроса е по-прозаична. Екзотичното „мескалито“ за което ни осведомява коментаторът, е добре известен алкалоид, извличан от кактуса пейотл. Ефектът на халюциногена мескалин е подробно описан от френския поет Анри Мишо и няма нищо общо с измишльотините на цитирания автор. 39 Но да речем, че това са подробности. Не е подробност обаче лъжата, че Людмила носела в куфарчето си „окултни средства“, подобни на мескалина, сиреч опиати.

Не съм ясновидец, за да инвентаризирам съдържанието на това „тайнствено куфарче“, но добре известно е — и то не само на мене — че цялата дейност на Мила бе насочена към просветляване на човешкото съзнание, а не към замъгляването му по един или друг начин.

39

Въз основа на лични експерименти Анри Мишо (1899–1984) разказва за състоянията и зрителните усещания, произтичащи от употребата на мескалина в трудовете си „Нещастното чудо“ (1956) и „Буйната крайност“ (1957).

Кризисните състояния, в които тя изпада по време на престоя си в Индия и особено в Мексико, са лесно обясними при крайното изтощение на психичните и физически сили. Не е нужно да си специалист в електротехниката, за да знаеш, че за да се предпази инсталацията от изгаряне или претоварване, нужно е да се дръпне шалтера или да влезе в действие предпазния бушон. И не е нужно да сме диагностици в неврологията, за да допуснем — колкото и груб да е примерът — че подобно нещо се бе случило и с Мила. Някой бе дръпнал шалтера пред опасно нарасналото напрежение на това страдалческо съзнание, за да осуети фаталния психически срив. Откъсната временно от процесите на т.н. разумно мислене, тя бе се понесла по течението на своите фантазми до мига, в който отново бе изплувала върху неприветния бряг на реалността.

Людмила се върна в София

на 6 март. Не можах да й се обадя и да науча за престоя й в Мексико, понеже тогава пък аз заминах. Видяхме се чак на конгреса на партията. Отдалече. Тя седеше в президиума, а аз — в партера на току-що откритата огромна зала. Сред един от първите редове: ни насам — ни натам. Усещах почти физически как се задушавам в обятията на клаустрофобията. И за кой ли път си припомнях думите на Стария: „Ти трябва да си смениш или табиетите, или партията. Нали там сте колективисти“.

Понеже не бе възможно нито едното, нито другото, избрах нещо по-реалистично: Помолих да ми отстъпят място до пътеката, под предлог, че не ми е добре. Някакъв другар от района с готовност се съгласи на смяната. Следният ми спасителен ход се състоеше в това, че подир почивката аз изобщо не влязох в залата, а останах да се мотая из фоайето, без да се вълнувам от зорките погледи на другарите-броячи. Така постъпвах и следващите дни — влизах в залата само до първата почивка, подир което се премествах в кулоарите.

Мъчно ми беше за Мила, принудена от високия си ранг да седи като каменно изваяние в президиума пред хилядите зрители. Приличаше на някаква статуя. Нищо общо с някогашния образ на възприемчиво и отзивчиво създание, слушащо с жив интерес баналностите на поредния оратор.

В предиобедната почивка на третия или четвъртия ден тя се появи откъм единия край на фоайето и ми направи знак да се приближа.

— Защо постоянно изчезваш от залата? — запита между другото.

— Това е моето малко предимство, че не съм член на Политбюро, — отвърнах. — Чудя се как имаш сили да слушаш целия този брътвеж.

— Не го слушам.

— Моля?

— Нали ти казвам: Не го слушам. Поставям си на лицето необходимото изражение. И изключвам.

И подир малко:

— А ти какво мислиш да правиш?

— Ами да излезем, да се поразтъпчем. Виж какъв хубав ден е, — рекох да се пошегувам.

— Къде ще идем? — запита Мила.

И додето съобразя, дали тя също се шегува или не, добави:

— Виж къде е Светлин. Аз ще потърся шофьора. Двайсетина минути по-късно ние тримата вече седяхме в един ъгъл на Червения салон в хотел „България“. Май, че бяхме единствените клиенти. Салонът беше за по-първи хора, а по-първите хора бяха се изтеглили към определените от конгреса сборища.

Запомнил съм този обед с меката пролетна светлина над булеварда и с отморяващата тишина в здрачния интериор, сред цялата суетня и шумотевица на онези дни. Мила също изглеждаше спокойна, въпреки преживяното в Мексико, за което вече бях дочул. Нито тя спомена, нито ние запитахме нещо по случая.

— И тогава ли „изключи“?

Това беше единствения въпрос, който ме интересуваше и който за нищо на света не бих й задал.

Разговорът естествено се насочи към темите около телно написаните речи на ораторите. По-любопитни бяха интригите, свързани с предложенията за нови партийни велможи. По същество това бяха не предложения, а решения, които предстоящото делегатско съвещание бе длъжно единодушно да одобри.

Лично аз не се интересувах особено от боричканията при съставянето на списъците. Не вярвах въпросът да вълнува особено и Светлин. Подробностите бяха известни единствено на нея и вълнуваха главно нея, докато ние двамата се задоволявахме с ролята на слушатели. Би могло да се очаква, че същата роля се пада и на двамата келнери, които ни обслужваха, но подобно твърдение едва ли ще е справедливо. Никой от тях не стърчеше нахално, за да слухти край масата ни. Салонът положително бе екипирай с необходимите подслушвателни съоръжения, за да се прибягва до толкова примитивно слухарство. Достатъчно беше да ни обслужват вежливо и да си отварят очите, за да прибавят към звукозаписа и визуалните си впечатления.