Мадам Бовари
Шрифт:
— Имах работа — каза той. — Бях болен.
— Тежко ли? — извика тя.
— Не бях болен! — отвърна Родолф, сядайки на табуретката до нея. — Но не исках да дойда у вас…
— Защо?
— Не отгатвате ли?
Той я погледна пак, но тъй буйно, че тя се изчерви и наведе глава. Той поде:
— Ема…
— Господине! — каза тя и се поотмести.
— Ах, сама виждате — отвърна той с тъжен глас, — че съм прав, като не искам да идвам отново у вас; защото това име, това име, което изпълва душата ми и което се изплъзна от устните ми, вие ми забранявате да го произнасям! Госпожа
Той повтори:
— На друг!
И скри лице между ръцете си.
— Да, аз постоянно мисля за вас!… Споменът за вас ме отчайва! Ах, извинете!… Оставям ви… Сбогом!… Ще отида далеч… толкова далеч, че няма да чуете вече за мене!… И все пак… днес… не зная коя сила ме тласна пак към вас! Защо човек не води борба с небето, не се съпротивлява срещу усмивката на ангелите! Той се оставя да бъде увлечен от хубавото, очарователното, божественото!
За пръв път Ема чуваше да й казват такива работи; и като човек, който се е отпуснал в парна баня, нейната гордост морно се изоставяше цяла на топлотата на тоя език.
— Но макар и да не идвах — продължи той, — макар и да не можех да ви видя, поне съзерцавах онова, което ви обикаля. Нощем, всяка нощ, ставах, идвах дотук, гледах вашата къща, покрива, който лъщеше под лунна светлина, дървесата в градината, полюшвани до вашия прозорец, и една малка лампа, светлинка, която блестеше в мрака през стъклата. Ах, вие не сте дори подозирали, че един нещастник стои тук, толкова близо и толкова далеч…
Тя се обърна към него с ридание и каза:
— О, вие сте добър!
— Не, аз ви обичам, това е всичко! Вие не сте подозирали! Кажете ми го; една дума, само една дума!
И неусетно Родолф се плъзна от табуретката на пода; но в кухнята се чу шум от дървени обувки и той забеляза, че вратата на стаята не беше затворена.
— Колко милостива бихте били — продължи той, като ставаше, — ако удовлетворите една моя фантазия!
Тая фантазия беше да разгледа нейната къща; той искаше да знае как изглежда; и тъй като госпожа Бовари не намираше нищо неудобно в това, и двамата станаха, когато влезе Шарл.
— Добър ден, докторе — каза му Родолф.
Лекарят, поласкан от тая неочаквана титла, се разля в любоугодничество, а другият се възползва от това, за да се посъвземе.
— Госпожата ми говореше — каза той — за своето здраве…
Шарл го прекъсна — наистина той бил много загрижен; жена му пак почнала да страда от задуха. Тогава Родолф попита дали ездата не би била полезна за нея.
— Наистина чудесно, великолепно!… Ето ти идея… Ти ще трябва да я използваш.
И когато тя забеляза, че няма кон, г. Родолф й предложи един кон; тя отказа; той не настоя; после, за да оправдае посещението си, разказа, че неговият коняр, на когото бяха пускали кръв, все още страдал от замайване.
— Аз ще намина — каза Бовари.
— Не, аз ще го пратя при вас; ние ще дойдем, така ще бъде по-удобно за вас.
— А, много добре! Благодаря ви.
И щом останаха сами, Бовари попита:
— Защо не приемеш предложението на господин Буланже, което е толкова любезно?
Тя се намуси, потърси хиляди оправдания
— Ах, не искам и да зная! — каза Шарл, като се завъртя на един крак. — Здравето преди всичко! Ти не си права!
— Но как искаш да яздя, като нямам амазонка!
— Трябва да си поръчаш! — отговори той.
Амазонката я накара да се реши.
Когато костюмът бе готов, Шарл писа на г. Буланже, че жена му е на негово разположение и че те разчитат не неговата любезност.
На другия ден по пладне Родолф спря пред вратата на Шарл с два коня за езда. Единият беше с дамско седло от еленова кожа и имаше на ушите си розови помпони.
Родолф беше обул високи меки ботуши, смятайки навярно, че тя никога не е виждала такива; наистина, когато той се яви на площадката в дълга кадифена дреха и с бели вълнени панталони, Ема беше очарована от външността му. Тя беше готова, тя го чакаше.
Жюстен се измъкна от аптеката, за да я види, а и аптекарят се размърда. Той даде съвети на г. Буланже:
— Нещастието дохожда много бързо! Внимавайте! Да не би конете ви да са буйни?
Тя чу шум над главата си: Фелисите тракаше по стъклата на прозореца, за да забавлява малката Берта. Детето прати отдалеч целувка; майка му отговори, като махна с дръжката на камшика си.
— Приятна разходка — извика г. Оме. — Преди всичко благоразумие! Благоразумие!
И размаха вестника си, като ги гледаше как се отдалечават.
Щом усети меката земя, конят на Ема препусна в галоп. Родолф галопираше до нея. От време на време разменяха по някоя дума. Леко привела лице, с вдигната ръка и опната дясна китка, тя се отдаваше на ритъма на движението, който я люлееше върху седлото.
В подножието на склона Родолф пусна поводите; с един скок те се понесоха заедно; после горе конете изведнъж спряха и нейният син воал се отметна.
Бяха първите дни на октомври. Над полето имаше мъгла. По хоризонта между хълмовете се събираха изпарения; други се разкъсваха, възлизаха, чезнеха. Сегиз-тогиз в процепите на мъглата под някой слънчев лъч се съзираха покривите на Йонвил с градините край реката, с дворовете, стените и църковната камбанария. Ема полупритвори клепки, за да намери къщата си, и никога това бедно селище, в което живееше, не беше й се струвало толкова малко. От тая височина, на която бяха те, цялата долина приличаше на белезникаво езеро, което се изпарява във въздуха. Тук-там изпъкваха като черни скали китки дървета; а високите линии на тополите, които се извисяваха над мъглата, изобразяваха песъчливи брегове, размърдвани от вятъра.
Встрани на моравата между елхите в топлия въздух минаваше някаква мътна светлина. Червеникавата като тютюнев прах земя убиваше шума от стъпките; и вървейки, конете отхвърляха пред себе си с края на подковите паднали борови шишарки.
Родолф и Ема яздеха по окрайнината на гората. От време на време тя се извръщаше, за да избегне неговия поглед, и тогава виждаше само дънерите на изправените борове и техните продължителни редици замайваха леко главата й. Конете пръхтяха. Кожата на седлата скърцаше.