Мадам Бовари

Флобер Гюстав

Когато съгледа Ема, стори му се, че се облекчава от голямо бреме и веднага почна разговор:

— Не е горещо. Щипе!

Ема не отговори. Той продължи:

— Вие много рано сте излезли?

— Да — каза тя, като се запъна, — ида от дойката, дето е детето ми.

— А, много добре! Много добре! А аз, както ме виждате, от зори съм тук; но времето е толкова мръсно, че ако патицата не се набоде на пушката…

— Довиждане, господин Бине — прекъсна го тя, като му обърна гръб.

— Ваш покорен

слуга, госпожо — отвърна той сухо.

И отново влезе в бъчвата си.

Ема се разкайваше, че тъй внезапно остави бирника. Несъмнено той ще почне да прави неблагоприятни предположения. Историята за дойката беше най-лошото извинение, защото всички в Йонвил знаеха, че малката Бовари от една година е при родителите си. Освен това насам не живееше никой; тоя път водеше само за Юшет; така че Бине трябва да е отгатнал отде идеше тя и нямаше да мълчи, ще дрънка, това е сигурно! Чак до вечерта тя измъчваше ума си с всички планове за лъжите, които можеха да се измислят, и пред очите й беше непрекъснато тоя глупак с чанта за дивеч.

След вечеря Шарл, като я видя угрижена, поиска за развлечение да я заведе у аптекаря и първият човек, когото тя видя в аптеката, беше пак той, бирникът! Той се бе изправил пред тезгяха, озарен от светлината на червеното стъклено кълбо, и говореше:

— Дайте ми, моля ви се, половин унция витриол.

— Жюстен — извика аптекарят, — я донеси ацидум сулфурикум.

Сетне се обърна към Ема, която искаше да се качи горе в стаята на госпожа Оме:

— Не, стойте, не си правете тоя труд, тя ще слезе. Стоплете се в това време до печката… Извинете…

Добър ден, докторе (защото аптекарят много обичаше да произнася думата доктор, сякаш когато я казваше другиму, и върху него самия се отразяваше част от блясъка, който той виждаше в нея)… Но внимавай да не събориш хаваните! Върви по-добре донеси столове от малката стая; нали знаеш, че креслата в салона не бива да се разместват.

И за да сложи на мястото му своето кресло, Оме бързо излезе иззад тезгяха, когато Бине му поиска половин унция захарна киселина.

— Захарна киселина ли? — отвърна аптекарят презрително. — Не познавам такова нещо, не ми е известно. Да не би да искате оксалова киселина? Оксалова, нали?

Бине му обясни, че му трябвало нещо разяждащо, за да си направи сам меден разтвор, с който да очисти от ръжда разни ловни принадлежности. Ема потръпна. Аптекарят каза:

— Наистина времето не е благоприятно поради влагата.

— И все пак — отвърна бирникът с хитър израз на лицето — има хора, на които то не пречи.

Ема се задушаваше.

— Дайте ми още…

„Та той никога няма да си отиде!“ — помисли тя.

— Половин унция колофон и терпентин, четири унции жълт восък и унция и половина животински сажди, моля ви се, за да изчистя лакираната кожа на ловджийските ми прибори.

Аптекарят беше почнал да реже восъка, когато влезе госпожа Оме с Ирма на ръце, Наполеон до нея и Атали

подире й. Тя седна на плюшената пейка до прозореца, момчето се настани на една табуретка, а по-голямата му сестра почна да се върти около кутия с джинджифил до татко си. Той пълнеше фунийки и запушваше стъкла, лепеше етикети и правеше пакети. Около него всички мълчаха и само от време на време се чуваше издрънкване на грамовете във везните и тихият глас на аптекаря, който с няколко думи даваше съвети на ученика си.

— Как е малката? — попита неочаквано госпожа Оме.

— Тихо! — извика мъжът й, който пишеше цифри в дневника.

— Защо не я доведохте? — продължи тя полугласно.

— Шт! Шт! — каза Ема, като посочи с пръст аптекаря.

Но Бине, погълнат от четенето на сметката, навярно нищо не бе чул. Най-после той си отиде. Тогава, облекчена, Ема въздъхна дълбоко.

— Как тежко дишате! — каза госпожа Оме.

— Ах, защото е горещо — отговори тя.

На другия ден те решиха да организират срещите си; Ема искаше да подкупи слугинята си с някакъв подарък; но по-добре щеше да бъде да намерят в Йонвил някоя къща за срещи. Родолф обеща да потърси.

През цялата зима три-четири пъти в седмицата той идваше по тъмно в градината. Ема беше измъкнала нарочно ключа от вратичката, за който Шарл мислеше, че е загубен.

За да й съобщи, че е дошъл, Родолф хвърляше шепа пясък върху щорите. Тя изведнъж скачаше; но понякога трябваше да чака, защото Шарл имаше манията да бъбри до камината и не свършваше. Нетърпението я разкъсваше; ако можеха, очите й биха го хвърлили от прозореца. Най-после тя започваше нощния си тоалет; после вземаше книга и продължаваше много спокойно да чете, сякаш четенето я забавляваше. Но Шарл, който беше легнал вече, я викаше.

— Ела най-после, Ема — думаше той, — време е.

— Да, ще дойда! — отговаряше тя.

Но тъй като свещите светеха право в очите му, той се обръщаше към стената и заспиваше. Със затаен дъх тя се измъкваше, усмихната, трепетна, необлечена.

Родолф имаше голяма наметка. Той я завиваше цяла в нея, хващаше я през кръста и без да продума, я водеше в дъното на градината.

Седяха в беседката на същата пейка от гнили вършини, на която някога през летните вечери Леон я гледаше тъй влюбено. Сега тя почти не мислеше за него.

Звездите блестяха през безлистните клони на жасмина. Те чуваха реката, която течеше зад тях, и от време на време как изпращяваха по брега сухите тръстики. В тъмнината тук-там изпъкваха едри сенки и навремени, трепвайки в едно и също движение, те се възправяха и навеждаха като безкрайни черни вълни, които прииждаха, за да ги залеят. Нощният студ ги караше да се притискат един до друг; въздишките на устните им се струваха по-силни; очите, които едвам съзираха, им изглеждаха по-големи и сред тишината имаше думи, казвани съвсем тихо, които падаха в душите им с кристална звучност и се отразяваха там с многократни трептения.