Мадам Бовари

Флобер Гюстав

Когато нощта се случеше дъждовна, те се подслоняваха в кабинета за преглеждане на болни, между хамбара и конюшнята. Тя запалваше един от кухненските светилници, които беше скрила зад книгите. Родолф се разполагаше тук като у дома си. Гледката на библиотеката и на писалищната маса, както и на цялата стая, го правеше по-весел; той не можеше да се сдържи и пускаше всевъзможни шеги за Шарл, които смущаваха Ема. Тя би искала той да бъде по-сериозен и дори при случай по-драматичен — както оня път, когато й се стори, че чува в алеята шум на приближаващи се стъпки.

— Някой иде! — каза тя.

Той духна свещта.

— Носиш ли пистолетите си?

— Защо?

— Но… за

да се отбраняваш — отвърна Ема.

— От мъжа ти ли? Ах, горкият!

И Родолф завърши фразата си с жест, който означаваше: „Ще го смажа с едно чукване на пръста си.“

Тя бе смаяна от мъжеството му, макар че усети в него известна неделикатност и наивна простащина, която я порази неприятно.

Родолф дълго мисли за тая история с пистолетите. Ако го е казала сериозно, то е много смешно, мислеше той, и дори неприятно, защото нямаше никаква причина да мрази тоя добър Шарл, тъй като не се терзаеше, както се казва, от ревност; и по тоя повод Ема му се бе заклела тържествено, което също така му се струваше, че не беше много добър вкус.

От друга страна, тя ставаше все по-сантиментална. Трябваше да разменят миниатюрите си, отрязаха си кичури коса, а сега тя искаше пръстен, истинска венчална халка в знак на вечен съюз. Тя често му говореше за вечерни камбани или за гласове на природата, сетне го занимаваше със своята и с неговата майка. Родолф бе изгубил майка си преди двадесет години. При все това Ема глезено го утешаваше, сякаш той беше изоставено хлапе, и дори понякога, гледайки месеца, му казваше:

— Уверена съм, че там горе, събрани заедно, двете одобряват нашата любов.

Но тя беше толкова хубава! Толкова рядко той бе имал такава чистота! Тая любов без разврат беше за него нещо ново, което го отдалечаваше от неговите лесни навици и ласкаеше както гордостта му, така и неговата чувственост. Възторжеността на Ема, която неговият буржоазен здрав смисъл презираше, му се струваше в дълбочините на сърцето му възхитителна, защото се отнасяше до него. И сигурен, че е обичан, той престана да се стеснява и държанието му неусетно се промени.

Той не търсеше вече както по-рано ония толкова нежни думи за нея, които я караха да плаче, нито бурните милувки, от които тя обезумяваше; така че тяхната любов, в която тя се потапяше цяла, сега сякаш почна да става по-плитка, като вода на река, която се попива от коритото, и тя видя тинята. Тя не искаше да вярва; удвои нежността си; а Родолф все по-малко скриваше равнодушието си.

Тя не знаеше дали съжалява, че му се е отдала, или наопаки, иска да го обича повече. Унижението от съзнанието за слабостта й се превръщаше в злопаметство, сдържано от сладострастието. То не беше привързаност, а нещо като непрекъснато съблазняване. Той я поробваше. Тя почти се страхуваше от него.

Ала външно всичко беше по-спокойно от когато и да било, тъй като Родолф беше успял да направлява тяхната незаконна връзка според своите хрумвания; и след половин година, когато настъпи пролетта, те се отнасяха един към друг като двама съпрузи, които спокойно поддържат домашния пламък.

Тъкмо по това време дядо Руо пращаше по една пуйка като спомен за излекуването на крака си. Подаръкът пристигаше винаги заедно с писмо. Ема преряза връвта, която го крепеше към кошницата, и прочете следните редове:

„Мили деца,

Надявам се, че настоящето ще ви намери в добро здраве и че тая пуйка ще бъде по-хубава от другите, защото тя ми се струва малко по-крехка, ако мога тъй да кажа, по-плътна. Но следния път за разнообразие ще ви пратя петел стига само да не предпочитате млада пуйка и върнете

ми, моля ви се, кошницата заедно с двете предишни. Случи се нещастие с коларския ми сайвант, покривът на който една нощ, когато силно духаше, хвръкна по дървесата. Реколтата също не беше много добра. С една дума, не зная кога ще ви дойда на гости. Толкова мъчно мога да оставя къщата си сега, откак останах сам, мила моя Ема!“

И тук, между редовете, имаше интервал, като че добрякът е оставил перото и се е замислил известно време.

„Що се отнася до мене, аз съм добре с изключение на хремата, която хванах завчера на панаира в Ивето, дето бях отишъл, за да наема овчар, тъй като изгоних своя, който беше много придирчив за яденето. Колко сме за окайване с тия разбойници! Освен това той беше нечестен.

Узнах от един пътуващ продавач, който, минавайки тая зима през вашите места, си вадил зъб, че Бовари продължавал здравата да работи. Това не ме изненадва, а той ми показа зъба си; пихме с него по едно кафе. Питах го дали те е виждал, той ми каза, че не, но че видял в конюшнята два коня, от което заключих, че занаятът върви. Толкова по-добре, мили деца, и дано господ ви прати всичкото щастие, каквото можем да си представим.

Мъчно ми е, че още не познавам любимата си внучка Берта Бовари. Посадих за нея в градината под прозореца на твоята стая едно сливово дърво и съм наредил да не го пипат освен по-късно, за да й варят компот, който ще пазя в долапа за нея, когато дойде.

Сбогом, мили деца. Целувам те, дъще моя, и вас, зетко, и малката по двете бузи.

Оставам с много поздрави Ваш нежен баща Теодор Руо“

Няколко минути тя стоя така с грубия лист между пръстите си. Правописните грешки в него се трупаха една върху друга и Ема усещаше нежната мисъл, която кудкудякаше като кокошка, полускрита в жив плет. Мастилото бе изсушено с пепел от огнището, защото от писмото се изсипа малко прах върху роклята й, и на нея й се стори, че вижда баща си как се навежда към огъня, за да вземе щипците. Колко отдавна тя не беше стояла при него на столчето, до огнището, когато запалваше края на някой прът от големия пламък на морските тръстики, които пращяха!… Тя си спомни топлите летни вечери. Кончетата цвилеха, когато някой минаваше край тях, и препускаха, препускаха… Под нейния прозорец имаше кошер и пчелите, които се въртяха в светлината, понякога се удряха в стъклата като пъргави златни топчета. Какво щастие имаше в ония времена! Каква свобода! Каква надежда! Колко много илюзии! Сега нищо не бе останало от тях! Тя ги бе разпиляла във всички преживявания на душата си, през всички последователни свои съществования, през девствеността си, през брака и през любовта; беше ги губила така непрекъснато през досегашния си живот, като пътник, който оставя по частица от своето богатство във всяка странноприемница по пътя си.

Но кой я бе направил толкова нещастна? Каква необикновена катастрофа я бе потресла? И тя отново вдигна глава и се огледа наоколо, като че търсеше причината на онова, което я караше да страда.

Пролетен лъч галеше порцелана на етажерката; огънят гореше; под пантофите си тя усещаше мекотата на килима; денят беше светъл, въздухът топъл и тя чу детето си, което се смееше високо.

Наистина момиченцето се търкаляше по моравата сред тревата, оставена да се суши. То лежеше по корем върху купа сено. Слугинята го държеше за рокличката. Встрани Лестибудоа работеше с греблото и всеки път, когато той се приближаване, момиченцето се навеждаше и махаше с две ръце.