Мадам Бовари
Шрифт:
— Щом удари полунощ — казваше тя, — да помислиш за мене!
А ако той признаеше, че не е помислил, имаше изобилни укори, които винаги завършваха с вечните думи:
— Обичаш ли ме?
— Разбира се, че те обичам! — отговаряше той.
— Много ли?
— То се знае!
— И не си обичал други, нали?
Мислиш ли, че си ме взела девственик? — възкликваше той със смях.
Ема се разплакваше, а той се мъчеше да я утеши, като смекчаваше нейните възмущения с шеги.
— О, това е, защото те обичам! — продължаваше тя. — Обичам те така, че не мога без тебе, знаеш ли! Понякога така
Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.
Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.
Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста, сякаш напук на хората; накрая и ония, които още се съмняваха, престанаха да се съмняват, когато един ден я видяха да слиза от „Лястовицата“, стегната с жилетка като мъж; и госпожа Бовари — старата, която след страшна свада с мъжа си бе дошла пак да се подслони при сина, беше скандализирана не по-малко от жителите на Йонвил. Много други неща не й се харесваха: първо, Шарл съвсем не бе я послушал да забрани романите, после — атмосферата на къщата не й се нравеше; тя си позволи да прави забележка и се скараха, особено един път по повод на Фелисите.
Минавайки привечер из коридора, старата госпожа Бовари я заварила с един мъж, мъж с тъмна брада на около четиридесет години, който, като чул стъпките й, бързо се измъкнал от кухнята.
Ема почна да се смее; но женицата кипна и заяви, че ако не иска да се гаври с нравствеността, трябва да следи
— От кой свят сте вие? — каза снахата с такъв дързък поглед, че старата госпожа я попита дали не защитава своя кауза.
— Излезте! — рече младата жена, като скочи.
— Ема!… Мамо!… — викаше Шарл, за да ги помири.
Ала в гнева си и двете бяха избягали. Ема тропаше с нозе, повтаряйки:
— О, какви обноски! Каква селячка!
Той се затече при майка си, тя беше извън себе си и бърбореше:
— Безочлива! Ветрена! Може би и по-лошо!
И искаше веднага да си замине, ако снаха й не се извини. Шарл отново отиде при жена си и я заклеваше да се съгласи; той коленичи пред нея; най-сетне тя отговори:
— Добре! Отивам!
Наистина тя подаде ръка на свекърва си с достойнство на маркиза, като каза:
— Извинете ме, госпожо.
После, като се качи в стаята си, Ема се хвърли ничком върху леглото и плака като дете със забита във възглавницата глава.
Бяха уговорили с Родолф, че в случай на извънредно събитие тя ще забоде на дървения капак на прозореца късче бяла хартия, та ако той случайно е в Йонвил, да отскочи в уличката зад къщата. Ема постави знака; беше чакала три четвърти час, когато изведнъж съзря Родолф на ъгъла до халите. Искаше й се да отвори прозореца, да го извика; но той бе изчезнал. Тя отново потъна в отчаяние.
Ала скоро й се стори, че Родолф върви по тротоара. Несъмнено беше той; тя слезе по стълбата, прекоси двора. Той беше там, отвън. Тя се хвърли в прегръдките му.
— Пази се — рече той.
— Ах, да знаеш! — поде тя.
И почна да разправя всичко, набързо, разпокъсано, като преувеличаваше фактите, като измисляше много други, отклонявайки се непрекъснато, така че той не разбирате нищо.
— Хайде, скъпа моя, съвземи се, утеши се, имай търпение!
— Четири години вече търпя и страдам!… Любов като нашата трябва да се признае открито, направо пред небето! Те знаят само да ме измъчват! Не мога повече! Спаси ме!
Тя се притискаше към Родолф. Пълните й със сълзи очи блестяха като пламъци под вода; гърдите й бързо, със задъхване се повдигаха, никога той не бе я обичал тъй силно, дотолкова, че забрави всичко, и каза:
— Какво да правим? Какво искаш?
— Вземи ме оттука! — извика тя. — Отвлечи ме… О, умолявам те!
И потърси бързо устните му, сякаш за да получи неочакваното съгласие, което излиташе от тях в целувката.
— Но… — поде Родолф.
— Какво има?
— Ами дъщеря ти?
Тя помисли няколко мига, сетне отговори:
— Ще я вземем с нас. Няма що.
„Каква жена!“ — каза си той, гледайки я как си отива. Тя изчезна в градината. Викаха я.
През следните дни старата Бовари много се учуди от промяната на снаха си. Наистина Ема беше по-послушна и дори прояви почитта си, като я помоли да й даде рецептата за мариноване на краставички.
Дали това бе, за да ги измами по-изкусно и него, и нея? Или искаше чрез някакъв сладостен стоицизъм да усети по-дълбоко горчивината на всички неща, които скоро щеше да напусне? Напротив, тя не обръщаше внимание на тия неща; живееше като унесена в предвкусване на близкото си щастие. Това беше несвършващият разговор с Родолф. Тя се облягаше на рамото му, шепнеше: