Мадам Бовари

Флобер Гюстав

„Тя ще помисли може би, че аз се отказвам поради скъперничество… Ах! Все едно! Няма що! Трябва да се тури край!“

„Светът е жесток, Ема! Дето и да бъдехме, той щеше да ни преследва. Щяхме да понасяме нескромни въпроси, клевети, презрение, може би оскърбления. Да оскърбяват… вас! О!… Аз бих искал да ви поставя на трон. Аз, който нося вашата мисъл като талисман! Защото се наказвам сам с изгнание заради всичкото зло, което съм ви причинил. Заминавам. За къде? Нищо не знам, полудял съм! Сбогом! Бъдете винаги добра! Запазете спомена за нещастника, който

ви погуби. Кажете моето име на вашето дете, за да го споменава в молитвите си.“

Пламъкът на двете свещи трептеше. Родолф стана да затвори прозореца и когато отново седна, каза си:

„Мисля, че това е всичко. А, още не, за да не дойде да се вкопчи пак.“

„Когато четете тия тъжни редове, аз ще бъда далеч, защото реших да избягам колкото е възможно по-скоро, за да не се изкуша да ви видя отново. Без слабост! Аз пак ще се върна и може би по-късно ние ще поприказваме съвсем спокойно за нашата предишна любов. Сбогом!“

И добави едно последно сбогом, разделено на две думи: „С богом!“, което той смяташе, че е най-изискано.

„Сега как да се подпиша? — запита се той. — Напълно вам предан… Не, вашият приятел?… Да, така.“

„Вашият приятел“

Препречете писмото си. Хареса го.

„Клетата женица! — помисли той разчувстван. — Тя ще ме сметне бездушен като скала; ще трябва няколко сълзи свръх всичко; ала аз не мога да плача; не съм крив за това.“

Тогава, като наля вода в чашата, Родолф потопи в нея пръста си и остави да падне отвисоко една едра капка, която се разля в голямо бледо петно от мастилото; после поиска да запечати писмото и видя печата „Amor nel cor“.

„Това не подхожда много за случая… Е, все едно!“

След което изпуши три лули и отиде да си легне.

На следния ден, когато стана (към два часа следобед, тъй като бе заспал късно), Родолф накара да наберат една кошница кайсии. Той сложи писмото на дъното й под лозови листа и веднага заповяда на ратая Жирар да я занесе предпазливо на госпожа Бовари. Той употребяваше тоя начин да си пише с нея, като изпращаше според сезона плодове или дивеч.

— Ако те попита какво правя — каза той, — ще отговориш, че съм тръгнал да пътувам. Ще предадеш кошницата лично на нея, в собствените й ръце… Хайде, и внимавай!

Жирар облече новата си блуза, върза около кайсиите кърпата си и като тръгна с големи тежки крачки с грубите си подковани обуща, пое спокойно към Йонвил.

Госпожа Бовари, когато той пристигна у тях, нареждаше на кухненската маса заедно с Фелисите един куп бельо.

— Заповядайте — рече слугата, — нашият господар ви изпраща това.

Неясен страх я обзе и търсейки в джоба си някоя монета, тя в същото време гледаше селянина така уплашено, че той от своя страна я загледа слисан, не проумявайки защо такъв подарък може да развълнува някого. Най-сетне той си отиде. Фелисите оставаше. Ема не можеше да удържи повече; изтича във всекидневната, като че да занесе там кайсиите, обърна кошницата, изхвърли листата, намери писмото, отвори го и сякаш отзаде

й беше пламнал страшен пожар, съвсем уплашена, хукна към стаята си.

Шарл беше там; тя го забеляза; той й заговори, тя не чу нищо и продължи бързо да се качва по стъпалата, задъхана, отчаяна, безпаметна и все така държаща в ръка тоя ужасен лист хартия, който шумеше между пръстите й като лист от ламарина. На втория етаж спря пред вратата на таванската стая, която беше затворена.

Тогава поиска да се успокои, спомни си писмото; трябваше да го дочете, не се решаваше. От друга страна, къде? Как? Ще я видят.

„Ах, няма — помисли си тя. — Тук е добре.“

Ема блъсна вратата и влезе.

Каменните плочи на покрива пропускаха отвесно тежка горещина, която стягаше слепите й очи и я задушаваше; тя се довлече до прозореца, капакът на който беше затворен, изтегли резето и ослепителна светлина бликна изведнъж.

Насреща, над покривите, широкото поле се простираше, додето поглед стига. Долу, под нея, площадът на градчето беше пуст; камъчетата по тротоара искряха, ветропоказателите на къщите стояха неподвижни; в ъгъла на улицата от по-долен етаж се чу някакво бръмчене с остри извивки. Бине работеше на струга си.

Тя се бе прислонила до вдълбаната таванска стена и препрочиташе писмото със злобен смях. Но колкото по-съсредоточаваше вниманието си в него, толкова повече мислите й се объркваха. Тя виждаше Родолф, чуваше го, прегръщаше го с двете си ръце и ударите на сърцето, които я блъскаха под гърдите като силни удари на стенобитна машина, зачестяваха с неравни прекъсвания. Тя мяташе погледи наоколо си, искайки земята да се продъни. Защо да не свърши с всичко това? Какво я задържаше? Тя беше свободна. И пристъпи, погледна каменната настилка на улицата, казвайки си:

„Хайде! Хайде!“

Светлият лъч, идващ направо отдолу, дърпаше към пропастта тежестта на тялото й. Струваше й се, че площадът, който се клатеше, се издига редом със стените и че подът се навежда в единия си край като кораб, който се люлее. Тя беше съвсем на края, почти повиснала, обиколена от широк простор. Синевата на небето нахлуваше в нея, въздухът минаваше през опустялата й глава, достатъчно бе само да се отпусне, да се изостави; а бръмченето на струга не преставаше като яростен глас, който я зовеше.

— Ема, Ема! — извика Шарл.

Тя се спря.

— Но къде си? Слизай!

Мисълта, че току-що е избегнала смъртта, едва не я накара да припадне от ужас; тя затвори очи; сетне потръпна от досега на нечия ръка върху ръкава си; беше Фелисите.

— Господарят ви чака, госпожо: супата е сложена.

И трябваше да слезе! Трябваше да седне на масата!

Опита се да яде. Залъците я задавяха. Тогаз тя разгъна салфетката, като че да види как е замрежена, и поиска наистина да се занимае с това да преброи нишките. Изведнъж се сети пак за писмото. Дали не го е загубила? Де ще го намери? Но усещаше такава душевна умора, че съвсем не би могла да измисли някакъв предлог, за да напусне масата. Освен това беше станала страхлива; страхуваше се от Шарл; той сигурно знаеше всичко! Наистина Шарл каза някак особено: