Мадам Бовари
Шрифт:
— Ето окръжността на хубавата камбана на Амбоаз. Тежала е четиридесет хиляди ливри. Няма друга такава в цяла Европа. Работникът, който я е излял, умрял от радост…
— Да вървим — рече Леон.
Човекът тръгна; сетне, като се върна при параклиса на светата Дева, протегна ръце в един всеобгръщащ жест и по-горд от селски собственик, който посочва овощните си дървета, каза:
— Тази проста плоча лежи над Пиер дьо Брезе, сеньор дьо Ла Варен и дьо Брисак, велик маршал на Поату и управител на Нормандия, паднал в битката при
Леон хапеше устните си, тропаше с крак.
— А вдясно тоя благородник, цял окован в желязо, върху издигнатия на задните си нозе кон е неговият внук Луи дьо Брезе, сеньор дьо Бревал и дьо Моншове, граф дьо Молврие, барон дьо Мони, шамбелан на краля, кавалер на орден и също управител на Нормандия, починал на 24 юли 1531, неделя, както гласи надписът; а по-долу тоя човек, готов да влезе в гроба, изобразява пак него. Не е възможно, нали, да се намери по-съвършено представяне на небитието!
Госпожа Бовари взе лорнета си. Леон, неподвижен, не се опитваше вече да каже дори една дума, да направи едно движение, дотолкова се чувстваше обезсърчен от тая двойна преднамереност на бъбреж и безразличие.
Несвършващият водач продължаваше:
— До него коленичилата, която плаче, е съпругата му, Диана дьо Поатие, графиня дьо Брезе, херцогиня дьо Валантиноа, родена в 1499, умряла в 1566; а вляво, която носи дете, е Дева Мария. Сега обърнете се на тая страна: ето гробовете на Амбоаз. И двамата са били кардинали и архиепископи на Руан. Тоя е бил министър на крал Луи XII. Той е правил много добрини на катедралата. В завещанието си оставил тридесет хиляди златни екю за бедните.
И без да спира, все така говорейки, той ги бутна към един параклис, целия отрупан с прегради, размести някои от тях и откри нещо като каменен къс, който можеше да се сметне за лошо направена статуя.
— Тя украсяваше някога — каза той с дълбока въздишка — гроба на Ричард Лъвското сърце, крал на Англия и херцог на Нормандия. Калвинистите, господине, я докараха до това състояние. От злоба те я закопали в земята под епископския престол на негово преосвещенство. Вижте, ето вратата, през която негово преосвещенство отива в жилището си. Да идем да видите стъклописите на водостоците.
Но Леон бързо извади от джоба си една сребърна монета и хвана Ема за ръката. Пазачът остана съвсем слисан, не проумявайки тая преждевременна голяма щедрост, когато още толкова неща оставаха за виждане от чужденеца. И той го извика:
— Господине! Камбанарията! Камбанарията!…
— Благодаря — рече Леон.
— Господинът греши! Тя е всичко 440 стъпки, девет по-малко от голямата египетска пирамида. Тя е цяла изляна, тя…
Леон бягаше; защото му се струваше, че неговата любов, която почти от два часа беше станала в църквата неподвижна като камъните, щеше сега да излети като дим през това подобие на безобразна тръба върху продълговата клетка, през тоя комин с дупки, който стърчи тъй
— Но къде отиваме? — питаше тя.
Без да говори, той продължаваше да върви бързо и когато госпожа Бовари вече потапяше пръсти в светената вода, чуха отзад силно задъхано дишане, прекъсвано равномерно от тропане на тояга. Леон се обърна.
— Господине!
— Какво?
И той видя пазача, взел под мишница и поддържайки ги в равновесие върху корема си около двадесетина големи подвързани тома. Бяха съчинения, които се занимаваха с катедралата.
— Глупак! — тръсна Леон, изскачайки из църквата.
Едно хлапе стоеше без работа пред нея.
— Иди ми доведи един фиакър!
Детето полетя като куршум през улица Катр-Ван; тогаз за няколко минути те останаха сами, лице срещу лице и малко смутени.
— Ах! Леон!… Наистина… не знам… трябва ли…
Тя се превземаше. После каза със сериозен вид:
— Много е неприлично, знаете ли?
— Поради какво? — отвърна помощникът. — Така става в Париж!
И тия думи като непобедим аргумент я накараха да се реши.
Но фиакърът не идеше. Леон се страхуваше да не би тя пак да влезе в църквата. Най-после фиакърът се яви.
— Минете поне през северния портал! — извика пазачът, който бе останал на прага. — За да видите „Възкресение“, „Страшният съд“, „Раят“, „Цар Давид и грешниците в пламъците на ада“.
— Къде ще отивате, господине? — попита кочияшът.
— Дето искате! — каза Леон, като бутна Ема в колата.
И тежката кола потегли.
Тя слезе по улица Гран-Пон, пресече площад Де-з-Ар, кея Наполеон, Пон-Ньоф и спря точно пред статуята на Пиер Корней.
— Продължавайте! — рече един глас отвътре.
Колата отново тръгна и от кръстопътя Лафайет, като се спусна по нанадолнището, влезе със силен галоп в железопътната станция.
— Не, направо! — извика същия глас.
Фиакърът излезе от оградата и като се намери в алеята, скоро пое с лек тръс между големите брястове. Кочияшът избърса чело, сложи кожената си шапка между коленете и подкара колата извън страничните алеи, по брега на реката, край моравата.
Тя вървя по брега, по пътя за теглене на корабите, настлан със сухи камъни, и още дълго към Уасел, отвъд островите.
Ала изведнъж се насочи неочаквано през Карт-Мар, Сотвил, Гранд-Шосе, улица Елбьоф и направи трета спирка пред Ботаническата градина.
— Карайте! — викна по-яростно гласът.
И веднага, поемайки отново, мина през Сен-Север, през кея Де Кюрандие, през кея О Мьол, пак по моста през площад Шан дьо Марс и зад градините на приюта, дето по тераса, потънала в бръшлян, се разхождаха на слънце старци в черни жакети. Изкачи се по булевард Буврьой, прекоси булевард Кошоаз, сетне целия Мон-Рибуде до склона Девил.