Мадам Бовари
Шрифт:
Пак се върна; и тогава без определена цел и направление тя скита напосоки. Видяха я в Сен-Пол, в Лескюр, на хълма Гарган, в Руж-Мар и на площад Гайарбоа; по улица Маладреди, по улица Динандри, пред Сен-Ромен, Сен-Вивиан, Сен-Маклу, Сен-Никез, пред митницата, в Бас-Вией-Тур, при Троа-Пип и на гробището Монюмантал. Сегиз-тогиз кочияшът хвърляше от капрата отчаяни погледи към кръчмите. Той не можеше да разбере какъв бяс за движение караше тия хора да не искат да се спрат. Опита се няколко пъти да спре, но веднага чуваше отзаде си гневни викове. Тогава здравата шибаше двете си изпотени кранти, без
А на пристанището, сред товарни коли и бъчви, и по улиците, при тротоарните стълбове, жителите гледаха с широко разтворени очи, слисани, това тъй необикновено за провинцията нещо: фиакър със спуснати завеси, който непрестанно се появяваше, по-затворен от гроб и разлюлян като кораб.
По едно време по пладне далеч извън града, когато слънцето най-силно пронизваше старите посребрени фенери, една гола ръка се подаде изпод завеските от жълто платно и хвърли късчета хартия, които се пръснаха от вятъра и паднаха по-далеч като бели пеперуди в една цяла цъфнала люцернова ливада.
После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал, без да обърне глава.
II
Като стигна в странноприемницата, госпожа. Бовари се учуди, че не вижда дилижанса. Ивер, който я бе чакал петдесет и три минути, най-сетне тръгна.
Всъщност нищо не я принуждаваше да замине, но беше дала дума, че ще се върне тая вечер. От друга страна, Шарл я чакаше; и тя вече усещаше в сърцето си оная страхлива покорност, която за много жени е сякаш в едно и също време наказание и изкупление за измяната.
Тя бързо стегна куфара си, плати сметката, нае от двора на странноприемницата един кабриолет и като караше коларя да бърза и го насърчаваше, осведомявайки се всеки миг за часа и за изминатите километри, успя да настигне „Лястовицата“ близо до първите къщи на Кенкампоа.
Щом седна в ъгъла, тя затвори очи и ги отвори чак при подножието на склона, дето отдалеч позна Фелисите, изправена като часовой пред къщата на ковача. Ивер спря конете и прислужницата се надигна до прозорчето и каза тайнствено:
— Госпожо, трябва веднага да отидете у господин Оме. За някаква много бърза работа.
Градчето както обикновено беше тихо. По ъглите на улиците имаше малки розови купчини, които димяха във въздуха, защото сега беше времето за варене на сладка, а в Йонвил всички приготовляваха запасите си в един и същи ден. Но пред дюкяна на аптекаря човек можеше да се възхищава от един много голям куп, който надминаваше другите с превъзходството на лабораторията над обикновените печки на жителите, както общата нужда — над личните прищевки.
Тя влезе. Голямото кресло беше преобърнато и дори „Руански фенер“ лежеше на земята, разстлан между два хавана. Тя отвори вратата към коридора и посред кухнята, между тъмните делви, пълни с изронени зърна френско грозде, между счуканата захар и захарта на бучки, между везните на масата и тавите на огъня съзря всички от семейството Оме, големи и малки, с престилки до брадите и с вилици в ръка. Жюстен беше
— Кой ти каза да ходиш да търсиш в килера?
— Но какво се е случило? Какво има?
— Какво има ли? — отговори аптекарят. — Варят се сладка; те са на огъня; но щяха да кипнат от силното възвиране и аз искам друга тава. И ето, той от отпуснатост, от мързел взел провесения на гвоздея в моята лаборатория ключ от килера!
Аптекарят наричаше така една стая на тавана, пълна с прибори и аптекарски стоки. Той често седеше там по часове да лепи етикети, да прелива от един съд в друг, да овързва; и го смяташе не за обикновен склад, но като истинско светилище, отдето излизаха после изработени от неговите ръце всевъзможни хапчета, хапове, билки, ароматични води и лекарства за пиене, които разнасяха неговата слава в околността. Никой не стъпваше в килера; и той така го уважаваше, че го метеше сам. Най-после, ако отворената за всекиго аптека беше място, дето той показваше гордостта си, килерът бе убежището, в което, съсредоточавайки се егоистично, Оме се наслаждаваше от упражняването на своите предпочитани занятия; затова лекомислието на Жюстен му се виждаше чудовищно неуважение; и по-червен от френското грозде, той повтаряше:
— Да, в килера! Ключът, който пази киселините и разядливите алкали! Да вземе тава от оставените за запас! Тава с капак! И с която може би аз никога не ще мога да си послужа! В деликатната работа на нашето изкуство всичко е от значение! Какво, дявол го взел! Трябва да се установят разликите и да не се употребява за почти домашни нужди онова, което е предназначено за аптекарството! Все едно да се реже кокошка с хирургически нож или ако някой съдия…
— Но успокой се! — каза госпожа Оме.
А Атали, дърпайки го за редингота, викаше:
— Татко! Татко!
— Не, оставете ме! — продължаваше аптекарят. — Оставете ме! По дяволите! Все едно да станеш бакалин, честна дума! Хайде, карай! Не щади нищо! Чупи? Троши! Пускай пиявиците! Гори слеза! Мариновай краставици в аптекарски буркани, дери превръзките!
— Но вие… — каза Ема.
— Ей сега! Знаеш ли на какво си се излагал ти!… Не си ли видял в ъгъла, отляво, на третата поличка? Казвай, отговори, изречи нещо!
— Аз… не знам — промълви момчето.
— А, не знаеш! А пък аз зная! Ти си видял една бутилка от синьо стъкло, запечатана с жълт восък, в която има бял прах, на която дори съм написал: „Опасно!“ И знаеш ли какво има вътре? Арсеник! А ти отиваш да пипаш това! Да вземаш тава, която е до него!
— До него! — възкликна госпожа Оме, като сплете ръце. — Арсеник! Можеше да изтровиш всички ни!
А децата почнаха да викат, като че бяха усетили вече страшни болки в корема си.
— Или да се отрови някой болен! — продължи аптекарят. — Ти, значи, искаш да отида на скамейката на подсъдимите, в углавен съд? Да видиш как ме влачат на ешафода? Не знаеш ли с каква предпазливост приготвям аз лекарствата, макар да имам невероятна опитност в тая работа? Често сам съм се уплашвал, като помисля за отговорността си! Защото правителството ни преследва и безсмисленото законодателство, което ни управлява, е като дамоклев меч, повиснал над главите ни!