Мадам Бовари

Флобер Гюстав

— Ей сега! Излизам. Ще отидем в „Руански фенер“ да видим господата. Ще ви представя на Томасен.

Той все пак се отърва и на един дъх отърча до хотела. Ема не беше вече там.

Тя току-що бе заминала отчаяна. Сега тя го мразеше. Това неудържане на думата за срещата им й се струваше оскърбление и тя търсеше и други причини да се откъсне от него — той беше неспособен за героизъм, слаб, обикновен, по-мек от жена, при това скъперник и страхлив.

После, като се успокои, тя разбра накрай, че несъмнено го е оклеветила. Ала очернянето на хора, които обичаме, винаги ни откъсва донякъде от тях. Не бива да се досягат кумирите — тяхната позлата остава по ръцете.

Те

почнаха да разговарят по-често за безразлични към тяхната любов неща; и в писмата, които Ема му изпращаше, ставаше дума за цветя, за стихове, за луната и за звездите, наивни извори на отслабналата страст, която се мъчеше да се оживи чрез всички помощи отвън. Тя непрестанно вярваше, че при следното пътуване ще чувства дълбоко блаженство; сетне сама си признаваше, че не е изпитала нищо необикновено. Това разочарование бързо се заличаваше от нова надежда и Ема отиваше при него по-пламенна, по-жадна. Тя се събличаше бързо и рязко, като издърпваше тънкия шнур на корсета си, който изсъскваше около бедрата й като плъзгаща се усойница. Отиваше боса на пръсти да види още веднъж дали вратата е заключена, сетне с едно само движение смъкваше всичките си дрехи и бледа, без да продума, без да се усмихва, тя се хвърляше с дълга тръпка на гърдите му.

Ала по това чело, оросено с капки студена пот, по тия устни, които мълвяха, в тия блуждаещи зеници, в прегръдките на тия ръце имаше нещо необикновено до крайност, смътно и зловещо, което се струваше на Леон, че неуловимо се промъква помежду им, сякаш за да ги раздели.

Той не се решаваше да й задава въпроси; но като виждаше колко е опитна, казваше си, че тя трябва да е минала през всички изпитания на страданието и насладата. Онова, което някога го очароваше, сега малко го плашеше. От друга страна, той се бунтуваше срещу обсебването — всеки ден все по-голямо — на неговата личност. Яд го беше на Ема за тая непрекъсната победа. Насилваше се дори да не я обича; после, щом чуеше, че обувките й изскърцват, чувстваше се безхарактерен, както пияниците пред силни напитки.

Тя не преставаше наистина да го обсипва разточително с всевъзможни внимания — от изискаността на храната до кокетството в облеклото и до копнеещите погледи. Донасяше от Ионвил закитени на гърдите си рози, които му хвърляше в лицето, проявяваше безпокойство за здравето му, даваше му съвети как да се държи и за да го запази по-дълго, надявайки се, че небето може би ще помогне, тя му окачи на шията медальон с Дева Мария. Като добродетелна майка, тя се осведомяваше за другарите му. Казваше му:

— Не се срещай с тях, не излизай, мисли само за нас; обичай ме!

Искаше й се да бди над целия му живот и хрумна й да нареди някой да го следи из улиците. Близо до хотела винаги имаше някакъв скитник, който се залепваше до пътниците и който не би отказал… Но гордостта й се възбунтува.

„Няма що! Нека ми изменя, все ми е едно! Толкова ли държа на това?“

Един ден, когато се бяха разделили рано и тя се връщаше сама по булеварда, съзря стените на манастира, дето се бе възпитавала. Тя седна на една скамейка под сянката на брястовете. Какво спокойствие имаше в онова време! Как завиждаше тя за някогашните неизразими любовни чувства, които се опитваше тогава да си ги представя според книгите!

Първите месеци след омъжването й, разходките на кон в града, виконтът, който валсираше, и пеещият Лагарди — всичко отново мина пред очите й… И изведнъж Леон й се стори тъй далечен, както другите.

„Но аз все пак го обичам!“ — казваше си тя.

Все едно! Тя не беше щастлива, никога не беше бивала. Но отгде идеше тая непълнота на живота, това мигновено

загниване на нещата, на които тя се облягаше?… И ако някъде съществуваше някой силен и хубав човек, някоя ценна личност, изпълнена едновременно с възторг и изисканост, сърце на поет под облик на ангел, лира с бронзови струни, звънтящи към небето елегични сватбени химни, защо случайно да не го срещнеше тя? О, каква невъзможност! От друга страна, никакво търсене не си струваше труда: всичко измамваше! Всяка усмивка скриваше прозявка от отегчение, всяка радост — проклятие, всяка наслада — отвращение от нея самата, а най-хубавите целувки оставят на устните ви само неотразимото желание за по-висше сладострастие.

Някакво металическо хъркане се понесе из въздуха и се чуха четири удара на манастирската камбана. Четири часът! А ней се струваше, че е седяла тук, на тая скамейка, цяла вечност! Но една безкрайност от страсти може да се включи в една минута, както цяла тълпа — върху малко пространство.

Ема живееше изцяло заета със своите страсти и съвсем не се безпокоеше за пари също като някоя ерцхерцогиня.

Но веднъж някакъв човек с хилава външност, червенолик и плешив, дойде в къщи, заявявайки, че е пратен от г. Венсар от Руан. Той измъкна карфиците, които затваряха страничния джоб на дългия му зелен редингот, забоде ги на ръкава си и вежливо подаде някакъв лист.

Беше запис за петстотин франка, подписан от нея, който Льорьо, макар да бе обещал да не прави това, беше джиросал на Венсар.

Тя прати слугинята си у дома му. Той не могъл да дойде.

Тогаз непознатият, който бе останал прав, мятайки надясно и наляво любопитни погледи, скривани от гъстите му руси мисли, попита с наивен вид:

— Какъв отговор да занеса на г. Венсар?

— Е — отговори Ема, — кажете му… че нямам… Идната седмица… Нека почака… Да, идната седмица…

И човекът си отиде, без да промълви дума.

Но на другия ден по обед тя получи протест; и видът на обгербваната хартия, дето на няколко пъти се четеше: „Господин Аран, съдебен пристав в Бюши“, толкова я изплаши, че тя хукна презглава при търговеца на платове.

Завари го в дюкяна, като свързваше един пакет.

— На вашите услуги! — каза той.

Льорьо не спря работата си, подпомаган от едно момиченце на около тринадесет години, малко гърбаво, което му служеше едновременно в дюкяна и като готвачка.

После, като затропа с дървените си обуща по дъските, той се качи пред госпожата на първия етаж и я въведе в тесен кабинет, дето върху тежка писалищна маса от чамово дърво имаше няколко регистъра, заключени напреко чрез желязна пръчка с катанец. До стената, под отрязъци басма, се виждаше каса, но с такива размери, че навярно съдържаше други неща, а не записи и пари. Наистина г. Льорьо даваше заеми срещу залог и там именно беше сложил златната верижка на госпожа Бовари заедно с обиците на клетия чичо Телие, който, принуден най-сетне да продаде имота си, беше купил в Кенкампоа една Сиромашка бакалница, дето умираше от катара си посред свещите за продан, които не бяха толкова жълти, колкото лицето му.

Льорьо седна в широкия си сламен стол и каза:

— Какво ново?

— Вижте.

Тя му показа документа.

— Е, та какво мога да сторя аз?

Тогава тя кипна, припомняйки му даденото обещание да не пуска в обръщение записи; той се съгласяваше.

— Но аз сам бях принуден, ножът беше на гърлото ми.

— Какво ще стане сега? — каза тя.

— О, много просто: решение на съда и после секвестър, уви!

Ема едва се сдържаше да не го удари. Тя меко го попита дали няма начин да се укроти г. Венсар.