Мадам Бовари
Шрифт:
— О! Как не! Да се укроти Венсар! Вие съвсем не го познавате, той е по-свиреп от арабин!
Но все пак г. Льорьо трябваше да се намеси:
— Слушайте! Струва ми се, че досега съм бил достатъчно добър към вас.
Отвори един регистър и рече:
— Вижте!
Сетне, като местеше пръста си нагоре по страницата, продължи:
— Чакайте… Чакайте… На 3 август двеста франка… На 17 юни сто и петдесет… 23 март четиридесет и шест… През април…
Той се спря, страхувайки се сякаш да не направи някоя глупост.
— И не споменавам за записите, подписани от г. Бовари, един за седемстотин, друг за триста!
Тя заплака, назова го дори „моя добър г. Льорьо“. Но той хвърляше всичко върху тоя „проклет Венсар“. При това нямал ни сантим, никой сега не му плащал, смъквали му кожата от гърба, такъв беден дюканджия като него не можел да дава аванси.
Ема мълчеше и г. Льорьо, който хапеше перцата в края на писалката, несъмнено се обезпокои от мълчанието й, защото поде:
— Ако поне тия дни бих имал постъпления… бих могъл…
— Всъщност, щом остатъкът от Барневил…
— Как?
И като узна, че Ланглоа още не е платил, той се показа много изненадан. После продължи с меден глас:
— И казвате, че можем да се споразумеем…
— О, каквото поискате!
Тогаз той притвори очи, за да размисли, написа няколко цифри и като заяви, че ще има големи мъчнотии, че работата е трънлива и че той прави кръвна жертва, продиктува четири записа по двеста и петдесет франка всеки, разделени един от друг с по месечен срок.
— Дано само Венсар ме послуша! Най-сетне уговорено е, аз не шикалкавя, аз съм откровен.
След това нехайно й показа някои нови стоки, но нито една според него не беше достойна за госпожата.
— Като помисля, че ето на, това е плат за рокля по тридесет и пет сантима метърът и боята била гарантирана! А те все пак го разграбват! Никой не им е казвал как е всъщност работата, разбирате ли — и с това признание, че мами другите, той искаше да я убеди напълно в своята честност.
Сетне я повика да й покаже три она 40 дантела, която напоследък намерил на една разпродажба.
40
Он — стара френска мярка за дължина = 1.188 м.
— Не е ли хубаво! — рече Льорьо. — Много се употребява сега за украса на креслата, модно е.
И по-бърз от фокусник, обви дантелата в синя книга и я пъхна в ръцете на Ема.
— Поне да зная…
— А, по-късно — рече той и се обърна.
Още същата вечер тя накара Бовари да пише на майка си да им изпрати остатъка от наследството. Свекървата отговори, че няма нищо повече: ликвидацията приключила и освен Барневил оставала им шестстотин ливри рента, която тя редовно щяла да им изплаща.
Тогава госпожата изпрати на двама-трима пациенти сметки и скоро почна нашироко да използва това средство, което успяваше. Тя винаги се погрижваше да добави в послеписа: „Не споменавайте за това на мъжа ми, нали знаете колко е горд… Извинете… На вашите услуги…“ Имаше няколко възражения; тя ги скри.
За да набави пари, почна да продава старите си ръкавици, старите си шапки, стара железария; и се пазареше хищно — нейната селска кръв я караше да се стреми към печалба. После през пътуванията
С парите, които най-сетне получи от Барневил, тя изплати два записа, но другите хиляда и петстотин франка хвръкнаха. Тя почна отново и така без край!
По някой път наистина се опитваше да прави сметки, но откриваше такива чудовищни работи, че не можеше да ги повярва. Тогава отново почваше, бързо се объркваше, зарязваше всичко и не мислеше повече за това.
Сега къщата беше много тъжна! Виждаха се продавачи да излизат с яростни лица. Носни кърпички се търкаляха по печките; а малката Берта за голямо възмущение на госпожа Оме носеше скъсани чорапи. Ако понякога Шарл се осмеляваше да й направи плахо някоя бележка, тя отговаряше грубо, че съвсем не е виновна за това!
Защо бяха тия раздразнения? Той обясняваше всичко със старата й нервна болест; и като се укоряваше, че смята за недостатъци нейните болезнени състояния, обвиняваше се в егоизъм, искаше му се да отърчи да я прегърне.
„О, не — думаше си той, — ще й досадя!“
И не отиваше.
След вечеря той се разхождаше сам в градината; вземаше малката Берта на коленете си и като разгръщаше своя медицински вестник, опитваше се да я учи да чете. Детето, което никога не се занимаваше, скоро отваряше големи тъжни очи и заплакваше. Тогава той го утешаваше; отиваше да вземе вода от лейката, за да му направи реки по пясъка, или чупеше клонки от храст, за да посади дървета в лехите, което не разваляше много градината, цяла потънала в избуяли треви; дължаха толкова много надници на Лестибудоа! Сетне на детето му ставаше хладно и то искаше да отиде при майка си.
— Извикай бавачката — думаше Шарл. — Нали знаеш, миличка, че мама не иска да я безпокоят.
Есента започваше и листата вече падаха, както преди две години, когато беше болна! Кога най-после ще свърши това?… И той продължаваше да се разхожда с ръце на гърба.
Госпожата стоеше в стаята си. Там не се качваха. Тя оставаше през целия ден неподвижна, полуоблечена, запалвайки от време на време ароматични пастилки, които бе купила в Руан от дюкянчето на един алжирец. За да не е нощем до тоя прострян мъж, който спеше, тя успя най-сетне чрез гримаси да го изпрати на втория етаж; и четеше до заранта чудновати книги с оргийни картини и кървави сцени. Често я обхващаше ужас, тя извикваше. Шарл притичваше.
— Ах! Махай се! — казваше тя.
Или друг път, изгаряна от оня таен пламък, който се раздухва от измяната, задъхана, развълнувана, цялата само желание, тя отваряше прозореца, вдишваше студения въздух, разпускаше под вятъра своите много тежки коси и като гледаше звездите, мечтаеше за любовта на някой принц. Тя мислеше за него, за Леон. Би дала всичко в такива минути за едничка само от ония срещи, които я утоляваха.
Тия срещи бяха нейните празнични дни! Тя искаше да бъдат великолепни! И когато той не искаше сам да поеме разноските, тя, без да смята, доплащаше — което се случваше почти всеки път. Той се опита да я убеди, че можеха да бъдат също тъй добре другаде, в някой по-скромен хотел; но тя намери възражения.