Мадам Бовари
Шрифт:
Какво да прави?… В двадесет и четири часа, утре! Льорьо, помисли тя, навярно пак иска да я уплаши, защото тя веднага разбра всичките му игри и целта на любезностите му. Онова, което я успокояваше, бе преувеличението на сумата. Ала поради покупките, които не плащаше, поради заемите, подписването на записи, след това подновяването на тия записи, които се увеличаваха при всяко ново просрочване, в края на краищата тя беше приготвила на господин Льорьо един капитал, който той с нетърпение очакваше за спекулациите си.
Тя отиде при него със самоуверен
— Знаете ли какво ми се случи? Това навярно е шега!
— Не.
— Как така?
Той бавно се извърна и скръствайки ръце, каза:
— Мислите ли, миличка госпожо, че аз ще бъда от любов към бога до скончание, века ваш доставчик и банкер? Аз трябва да прибера вземанията си, бъдете справедлива!
Тя викна за размера на дълга.
— А, няма що! Съдът го е признал! Има решение. Това ви е съобщено! Освен това не съм аз, а Венсар.
— Не бихте ли могли…
— О, абсолютно нищо.
— Но… все пак… нека поговорим.
И тя започна да говори за несериозни неща; нищо не знаела… това било изненада…
— Кой ви е крив? — каза Льорьо, като се поклони насмешливо. — Докато аз се бъхтя като роб, вие добре прекарвате времето си.
— А, няма да ми четете морал!
— Това никога не вреди — отвърна той.
Тя стана малодушна, почна да му се моли и дори сложи хубавата си бяла ръка върху коленете на търговеца.
— Я ме оставете. Ще рекат, че искате да ме съблазните!
— Вие сте негодник! — възкликна тя.
— Е! Е! Много далеч отивате! — рече той със смях.
— Аз ще разправя какъв сте! Ще кажа на мъжа си…
— Добре, аз пък ще покажа на мъжа ви нещо!
И Льорьо измъкна от касата си разписката за хиляда и осемстотин франка, която тя му беше дала при сконтирането от Венсар.
— Мислите ли — добави той, — че клетият мил човек не ще разбере мъничката ви кражба?
Тя изведнъж грохна, по-съсипана, отколкото ако би я връхлетяло неочаквано нещастие. Той се разхождаше от прозореца до писалищната маса, като повтаряше непрекъснато:
— А! Аз ще му покажа… Ще му покажа…
После приближи до нея и със смекчен глас каза:
— Не е приятно, знам; но все пак никой не е умрял от това и тъй като само тоя начин ви остава да ми върнете парите…
— Но отгде да ги намеря? — каза Ема, като кършеше ръце.
— Хайде де! Имате толкова приятели!
И я гледаше тъй проницателно и тъй страшно, че тя потрепери чак до вътрешностите си.
— Обещавам ви — рече тя, — ще подпиша…
— Стигат ми вече вашите подписи!
— Ще продам още…
— Я оставете! — рече той, като сви рамене. — Нямате вече нищо!
И извика през прозорчето на дюкяна:
— Анет! Не забравяй трите отрязъка от № 14.
Слугинята дойде; Ема разбра и попита „каква сума трябва, за да спре всяко изпълнение“.
— Много е късно!
— Но аз ще донеса няколко хиляди франка, четвъртината, третината, почти цялата сума!
— Е, не, безполезно е!
Той лекичко я буташе към стълбата.
— Заклевам ви, господин Льорьо,
Тя се разрида.
— Хайде, сега пък сълзи!
— Вие ме отчайвате!
— Не ща да зная — каза той, затваряйки вратата.
VII
На следния ден, когато съдебният пристав г. Аран се яви заедно с двама свидетели у дома им, за да направи протокол за опис, тя се държа стоически. Започнаха от кабинета на Бовари и не описаха френологичната глава, която бе сметната за оръдие на професията му, но в кухнята преброиха чиниите, тенджерите, столовете, светилниците, а в нейната спалня — всичките дреболии по етажерката. Прегледаха роклите, бельото, тоалетния кабинет; и нейното съществуване до най-интимните му кътчета бе изложено изцяло пред погледите на тия трима души, подобно труп, който аутопсират.
Господин Аран, в тесен, закопчан чер фрак, с бяла връзка и с много стегнати щрипки на панталоните, повтаряше от време на време:
— Позволявате ли, госпожо? Позволявате ли?
Често възклицаваше:
— Прелестно!… Твърде хубавичко!
Сетне почваше пак да пише, като натопяваше перото си в роговата мастилница, която държеше в лявата ръка.
Като свършиха със стаите, качиха се на тавана. Тя имаше там едно шкафче, дето пазеше писмата на Родолф. Трябваше да го отвори.
— А, писма! — каза г. Аран със сдържана усмивка. — Но позволете! Аз трябва да се уверя, че там няма друго нещо.
И той понаведе книжата лекичко, като че искаше да изтърси наполеони. Тогава тя бе обзета от възмущение, като гледаше тая дебела ръка с червени пръсти, меки като плужеци, да пипа страниците, по които бе трептяло нейното сърце.
Най-сетне си отидоха! Фелисите се върна. Тя я бе пратила да бди, ако Бовари се върне, да го отдалечи оттука; и бързо настаниха в таванското помещение пазача по описа, който обеща, че ще стои там.
Вечерта Шарл й се стори угрижен. Ема го следеше с очи, пълни с тревога, като й се струваше, че вижда в бръчките на лицето му обвинение. Сетне, когато очите й се извърнаха към камината, украсена с китайски параван, към широките завеси, към креслата, с една дума, към всички тия неща, които бяха смекчили горчивината на нейния живот, обзе я угризение или по-скоро безкрайно съжаление, което възбуждаше страстта, вместо да я унищожи. Шарл спокойно разбъркваше жарта, прострял нозе върху преградката.
По едно време пазачът, който навярно се отегчаваше в скривалището си, вдигна лек шум.
— Някой като че ходи горе? — рече Шарл.
— Не! — отговори тя. — Едно от таванските прозорчета е останало отворено и вятърът го клати.
На другия ден, неделя, тя отиде в Руан, за да потърси всичките банкери, които знаеше по име. Те бяха извън града или пътуваха. Тя не се обезсърчи и от ония, които намери, поиска пари, като заявяваше, че й трябват и че ще ги върне. Някои от тях й се изсмяха в лицето; всички отказаха.