Махалото на Фуко
Шрифт:
Но тези въпроси си ги задавах в Перископа, докато краката ми бяха изтръпнали, светлината гаснеше и изпитвах неестествен и в същото време най-естествен страх, какъвто всяко човешко същество навярно изпитва нощем, когато е само в един пуст музей. Онази сутрин обаче не изпитвах страх. Само любопитство. И може би чувство за дълг, за приятелство.
И тогава си казах, че и аз трябва да отида в Париж, не знаех точно какво ще направя, но не можех да оставя Белбо сам. Може би той очакваше тъкмо това от мен, само това — да проникна вечерта в пещерата на тугите, и докато Суйодана се готви да забие жертвения нож в сърцето му, аз да се втурна под сводовете на храма със своите сипаи и със заредена пушка да го изведа оттам жив и здрав.
За щастие имах в себе си малко пари. В Париж взех такси и казах на шофьора да ме закара на улица Мантикор. Шофьорът
Тръгнах разколебан по уличката, по която не се виждаше нито една врата, но в един момент тя се разширяваше малко и там именно се намираше книжарницата. Не зная защо на сградата пишеше номер 3, след като наоколо нямаше нито номер 1, нито номер 2, нито какъвто и да било друг номер. Книжарницата представляваше нещо като дюкянче с една-единствена лампа, а за витрина й служеше половината на самата врата. По рафтовете бяха наредени няколко десетки книги, но достатъчно, за да се разбере от какъв род са. Под тях се виждаше поредица инструменти за екстрасензорни сеанси, пресовани пръчици от тамян, древни ориенталски или южноамерикански амулети, както и множество тестета карти за тарок, различни по стил и направа.
Вътрешността не беше по-уютна. Купища книги по стените и по земята, малка маса в дъното и един книжар, който сякаш беше поставен там нарочно, за да предизвика някой писател да напише, че е по-стар от своите книги. Ровеше се в огромна тетрадка, изписана на ръка, и изобщо не се интересуваше от клиентите. От друга страна, в този момент имаше само двама посетители, които вдигаха облаци прах, изваждайки от разклатени етажерки стари томове, почти всички без корици, и се зачитаха явно без да имат намерение да купуват.
В единственото пространство, незаето от шкафове, висеше плакат. Крещящи цветове, поредица от портрети в двойни овални рамки като в афишите на фокусника Худини. „Малкият Цирк на Невероятното. Мадам Олкот и нейните Връзки с Невидимото.“ Мургаво грубо лице, коса, разделена на прав път и събрана в кок на тила — сякаш бях виждал вече тази жена. „Ревящите Дервиши и техният Свещен Танц. Малките Чудаци или Внуците на Фортунио Личети.“ Букет от патетично отблъскващи уродчета. „Алекс и Денис, Великаните от Авалон. Тео, Лео и Гео Фокс — Владетелите на Ектоплазмата…“ Книжарница „Слоан“ наистина предлагаше всичко, от люлката до гроба, всякакви невинни вечерни развлечения, на които да водите дори децата, преди да ги счукате в хавана. Чух телефонен звън и видях как книжарят отмества купчина книжа, за да стигне до слушалката. „Да, господине, говореше той, точно за това става дума.“ Мълча няколко минути заслушан, после каза „да“, след това лицето му доби смаян вид, но, почти съм сигурен, предназначен за присъствуващите, сякаш всички можеха да чуят това, което чуваше, а той не желаеше да поема някаква отговорност. После зае позата на възмутен парижки търговец, от когото искат нещо, което той няма в магазина си, или пък на хотелски портиер, който е принуден да ви съобщи, че няма свободни стаи. „Е, не, господине, съжалявам… Не, с такива неща не се занимаваме, господине. При нас се продават книги, можем, разбира се, да ви направим справка, но само толкова… Това са твърде лични проблеми, а ние… Е, знам ли, може би някой свещеник или… ако щете… екзорцист. Да, разбирам, има колеги, които… Но ние не. Не, разберете, описанието не е достатъчно, пък и… Съжалявам, господине. Моля? Да, щом желаете… Е, да, това е известно място, но не искайте мнението ми… Точно така, нали разбирате, в тези случаи най-важно е доверието. Всичко хубаво, господине.“
Другите клиенти си бяха тръгнали и аз се чувствувах неловко. После се реших, привлякох вниманието на стареца, като се покашлях, и му казах, че търся един познат, един приятел, който често минава оттам — господин Алие. Погледна ме, сякаш бях събеседникът му по телефона. Може би, продължих аз, да не го познава като Алие, а като Ракоски или Солтиков, или пък… Пак ме изгледа, присвивайки очи, без лицето му да изразява нещо определено, и отбеляза, че приятелите ми били твърде странни, щом имали толкова много имена. Отвърнах му, че не е важно, че съм попитал само ей така. „Почакайте, спря ме той, съдружникът ми ще дойде всеки момент, може би той познава лицето, което търсите. Заповядайте, там, в дъното има стол. Ще се обадя и ще проверя.“ Вдигна слушалката, набра някакъв номер и заговори почти шепнешком.
Казобон, казах си, ти си по-глупав и от Белбо. Какво очакваш да стане сега? Да пристигнат Те и да ти кажат: о, как прекрасно се нарежда всичко, приятелят на Якопо Белбо също е дошъл, заповядайте, заповядайте и вие…
Скочих, казах „довиждане“ и излязох. Бързо стигнах до края на улица Мантикор, свих по други улички и се озовах при Сена. Глупако, повтарях си, какво си въобразяваш? Че ще пристигнеш, ще намериш Алие, ще го хванеш за гушата, а той ще ти се заизвинява, ще казва, че е недоразумение, ето ви вашия приятел, косъм не е паднал от главата му. А сега знаят, че и ти си тук.
Минаваше дванадесет на обяд, а вечерта нещо щеше да се случи в Музея. Как трябваше да постъпя? Бях поел по улица Сен-Жак и през цялото време се озъртах. В един момент ми се стори, че ме следи някакъв арабин. Защо пък да е арабин? — помислих си. Типично за арабите е, че не приличат на араби, поне в Париж, в Стокхолм не е така.
Минавах край някакъв хотел, влязох и попитах за стая. Докато се качвах с ключа в ръка на първия етаж по дървеното стълбище, през перилото, откъдето се виждаше рецепцията, забелязах, че влиза така нареченият арабин. После, в коридора, зърнах и други, които можеха да бъдат араби. Много естествено, в този квартал има само хотели за араби. Какво се чудя толкова?
Влязох в стаята. Прилична беше, дори имаше телефон, жалко само, че не знаех на кого да се обадя.
И се унесох в дрямка, разтревожен, до към три. След това си наплисках лицето и се запътих към Музея. Вече не ми оставаше нищо друго, освен да вляза там, да остана след затварянето и да чакам до полунощ.
Така и направих. И няколко часа преди полунощ аз се намирах в Перископа, очаквайки да се случи нещо.
Нецах е според някои тълкуватели сефирата на Съпротивата, на Устояването, на непоклатимото Търпение. И наистина, очакваше ни едно изпитание. Но според други тълкуватели тя е Победата. Чия победа? В тази история на поражения: с диаболистите, на които Белбо се подиграваше, с Белбо, на когото диаболистите се подиграваха, с Диоталеви, на когото собствените му клетки се подиграваха, за момента навярно аз бях единственият победител. Дебнех от засада в Перископа, знаех за другите, а те не знаеха за мен. Първата част от замисъла ми вървеше по план.
Но втората? Щеше ли и тя да се изпълни според моите планове, или щеше да следва Плана, който вече не беше в мои ръце?
VIII. ОД
112
За нашите Церемонии и Ритуали имаме две дълги и красиви Галерии в Храма на Розенкройцерите. В едната излагаме модели и образци на всички най-редки и съвършени изобретения, а в другата сме издигнали Статуите на Великите Изобретатели.
Вече от доста време се намирах в Перископа. Трябва да е било десет или десет и половина. Ако нещо щеше да се случи, то щеше да се случи в църковния кораб, при Махалото. И следователно трябваше да побързам да сляза, за да си намеря скривалище и добра гледна точка. Ако пристигнех късно, след като са влезли (откъде?), Те щяха да ме открият.
Да сляза. Да се разтъпча… От няколко часа исках само това, но когато имаше вече възможност, когато беше разумно да го направя, се чувствувах парализиран. Трябваше да прекося залите в тъмното, като използувам пестеливо фенерчето. Оскъдна нощна светлина проникваше през големите прозорци. Бях си представял Музея като призрачно място под лунните лъчи, но се бях излъгал. Стъклените шкафове излъчваха неясни отражения от светлината на прозорците. Ако не се движех внимателно, можех да се блъсна в нещо и да се строполя на земята сред трясък на счупени кристали и железа. От време на време палех фенерчето. Чувствувах се като в „Крейзи Хорс“ 417 , понякога случаен лъч ми разкриваше някоя голота, но не от плът, а от винтове, зъбци, болтове.
417
„Крейзи Хорс“ — скъп нощен локал със стриптийз в Париж.