Махалото на Фуко
Шрифт:
Предната стена на пиедестала беше спусната надолу, тъй че образуваше нещо като стъпало, на което се излизаше от един тунел. И наистина от тунела излезе човек, носещ фенер, вероятно газен, с оцветено стъкло, който осветяваше лицето му с червеникави отблясъци. Сврях се в един ъгъл и той не ме забеляза. Друг човек, идващ откъм хора, се запъти към него. „Vite, каза му, бързо, след един час пристигат.“
Значи тези бяха първите, които трябваше да подготвят всичко за ритуала ритуала. Ако не бяха много, още имах възможност да ги заблудя и да стигна до статуята на Свободата. Преди Те да пристигнат, кой знае колко щяха да бъдат и откъде щяха да дойдат, явно по същия път. Дълго се спотаявах, следейки светлинките в църквата, периодичното
За да не ме усетят, се отпуснах на пода, принуден да остана свит едва ли не като зародиш. Сърцето ми ускорено биеше, зъбите ми тракаха.
Трябваше да се отпусна. Започнах да поемам ритмично въздух през носа, като вдишвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Мисля, че когато човек е инквизиран, по този начин решава да загуби съзнание, за да се освободи от болката. Но всъщност почувствувах как бавно-бавно потъвам в прегръдката на Подземния Свят.
113
Нашето дело е тайна в тайната, тайната за нещо, което остава забулено, тайна, която само друга тайна може да обясни, това е тайна за една тайна, която се задоволява от една тайна.
Бавно се връщах в съзнание. Чувах звуци, бях заслепен от по-силна светлина. Чувствувах краката си вкочанени. Опитах се да стана бавно, без да вдигам шум, и ми се струваше, че стъпвам върху дъно, осеяно с морски таралежи. Като Малката Сирена на Андерсен. Приклекнах няколко пъти, стъпил на пръсти, и болката поутихна. Едва след това, като подадох внимателно главата си навън, като се огледах наляво и надясно и си дадох сметка, че будката все пак е останала в тъмнина, успях да овладея положението.
Църковният кораб беше целият осветен. Светлината идеше от фенерите, но вече бяха станали десетки, стотици, носени от новодошлите, които прииждаха откъм гърба ми. Идваха явно през прохода, нижеха се от лявата ми страна, насочваха се към църквата и се настаняваха в кораба. „Боже мой, възкликнах наум, «Нощта на Голия връх» 423 във вариант Уолт Дисни.“
Не говореха високо, шепнеха, но всички заедно произвеждаха един ритмичен шум като статисти от оперен хор.
423
„Нощта на Голия връх“ — симфонична поема от Мусоргски, рисуваща нощен празник на вещици.
От лявата ми страна фенерите бяха разположени на пода в полукръг, допълващ със сплесната дъга източния полукръг на хора и докосващ в крайната точка на този неистински полукръг, на юг, статуята на Паскал. Там бе запален мангал, в който някой хвърляше ароматични треви, благоухания. Пушекът стигаше до мен в будката, дразнеше гърлото ми и предизвикваше у мен замайване от превъзбуда.
В светлината на олюляващите се фенери забелязах, че в центъра на хора нещо се движи — една удължена тъмна сянка.
Махалото! Махалото вече не се люлееше на обичайното си място между църковния кораб и трансепта. Беше окачено, но по-голямо, на ключовия камък на свода, в центъра на хора. По-голямо беше кълбото, по-дебело — въжето, което ми приличаше по-скоро на усукан метален кабел.
Това Махало беше огромно, каквото навярно е било в Пантеона. Като Луната, гледана през телескоп.
Искали са да го възстановят такова, каквото вероятно Тамплиерите са го изпробвали за първи път, половин хилядолетие преди Фуко. За да го накарат да се люлее свободно, бяха махнали някои елементи, създавайки в амфитеатъра на хора тази груба симетрична антистрофа 424 , образувана от фенерите.
424
Антистрофа (от гр.) — четната строфа от текста на хора в античната трагедия.
Запитах се как може Махалото да поддържа равномерното си движение, след като под плочника на хора няма магнитен регулатор. После разбрах. До самия хор, близо до дизеловите двигатели, един човек, готов да скокне, дебнеше като котка промените в плоскостта на люлеенето. Всеки път, когато кълбото стигаше до него, той го тласваше леко, с точно движение на ръката, едва забележимо докосвайки го с пръсти.
Беше във фрак. Като Вълшебника Мандрейк 425 . По-късно, когато видях приятелите му, разбрах, че е фокусник, илюзионист от Малкия Цирк на Мадам Олкот. Професионалист, способен да отмерва натиска на крайчеца на пръстите си, човек със сигурна китка, умеещ да мести нещата с точност до микрон. Може би притежаваше дарбата да усеща през тънките подметки на лачените си обувки трептенията на подземните токове и да движи ръцете си по логиката на кълбото и на Земята, на която то съответствуваше.
425
Вълшебникът Мандрейк — герой на комикси-приказки от 30-те години.
Неговите приятели. Вече виждах и тях. Движеха се между автомобилите в кораба, плъзгаха се край дрезините и мотоциклите, почти се търкаляха в полумрака, един мъкнеше към широкия коридор в дъното стол и масичка, покрита с червен плат, друг подреждаше допълнителни фенери. Бяха дребни, призрачни, накуцващи като рахитични деца, един от тях мина край мен и аз съгледах монголоидните му черти и плешивия му череп. Малките Чудаци на Мадам Олкот, гадните уродчета, които бях видял на афиша в книжарница „Слоан“.
Циркът беше в пълен състав. С целия си щаб от служители, пазачи и балетмайстори. Видях Алекс и Денис, Великаните от Авалон, стегнати в гьонени брони, осеяни с безброй капси, русокоси и наистина с гигантски размери, облегнали гърбове на огромния „Обеисан“ и скръстили ръце на гърдите в очакване на нещо.
Нямах време да си задавам други въпроси. Междувременно някой беше влязъл тържествено и бе наложил тишина с вдигната ръка. Разпознах Браманти само по огненочервената роба, бялата наметка и митрата, с които го бях видял онази вечер в Пиемонт. Браманти се приближи до мангала и хвърли в него нещо, от което лумна огън, а после блъвна гъст дим, чиято сладникава миризма бавно изпълни въздуха. Като в Рио, помислих си. И като на празника на алхимиците. А пък си нямам агогон. Сложих си кърпата пред носа и устата като филтър. Но вече Браманти като че ли се бе раздвоил и Махалото се люлееше в безброй посоки като въртележка на панаир.
Браманти запя нещо като псалм:
— Алеф, Бет, Гимел, Далет, Хе, Вав, Заин, Хет, Тет, Йод, Каф, Ламед, Мем, Нун, Самек, Аджин, Пе, Саде, Коф, Реш, Шин, Тау! 426
Тълпата отговори с тон на молитва:
— Пармесиел, Падиел, Камуел, Азелиел, Бармиел, Гедиел, Азириел, Мазериел, Дорхтиел, Узиел, Кабариел, Раизиел, Симиел, Армадиел…
Браманти направи знак. Една мъжка фигура се отдели от тълпата и коленичи в нозете му. Само за миг съгледах лицето й. Беше Рикардо, човекът с белега, художникът.
426
Алеф, Бет… — азбуката на иврит.