Махалото на Фуко
Шрифт:
— Сен-Жермен, Сен-Жермен, ти ли си? Какво знаеш?
Формата започна да тананика. Мадам Олкот заповяда на музикантите да свирят по-тихо, а танцьорите вече не виеха, макар и да продължаваха да подскачат вяло. Формата пееше:
— Gentle love this hour befriends me… 432
— Ти си, познах те, приканваше го Мадам Олкот. Говори, кажи ни къде, какво…
А формата отвърна:
— Il etait nuit… La tete couverte du voile de lin… j’arrive… je trouve un autel de fer, j’y place le rameau mysterieux… Oh, je crus descendre dans un abime… des galeries composees de quartiers de pierre noire… mon voyage souterrain… 433
432
Gentle love this hour befriends me… (Англ.) —
433
Il etait nuit… (Фр.) — Беше нощ… Главата ми е покрита с ленено було… пристигам… намирам железен олтар, поставям там тайнствената клонка… О, помислих, че пропадам в бездна… тунели, облицовани с черни каменни блокове… моето подземно пътешествие…
— Лъжец, лъжец! — извика Алие. Братя, всички знаете този текст. Той е от моята „Пресвета Тринософия“. Аз я написах. Всеки може да я прочете срещу шестдесет франка! Спусна се към Гео Фокс, сграбчи го за ръката и го разтърси.
— Спри, измамнико! — изкрещя Мадам Олкот. Ще го убиеш!
— И какво от това? — отвърна Алие и събори медиума от стола.
Гео Фокс опита да се задържи, като се хвана за собствената си еманация, която, изтеглена при падането, се източи, разливайки се по пода. Гео се строполи в лепкавата маса, която продължаваше да бълва, и остана така, неподвижен, бездиханен.
— Спри, безумецо! — крещеше Мадам Олкот, сграбчила Алие. После се обърна към другите двама близнаци: — Дръжте се, малки мои, те трябва още да говорят. Кунрат, Кунрат, кажи им, че сте истински!
За да оцелее, Лео Фокс се мъчеше да си всмуче обратно кукумявката. Мадам Олкот беше застанала зад него и притискаше слепоочията му, за да му наложи своята воля. Кукумявката забеляза, че е на път да изчезне, и се обърна към своя създател.
— Фу, Фу, Сатана, съскаше тя, мъчейки се да го клъвне по очите.
Лео Фокс изхърка, като че му бяха прерязали сънната артерия, и падна на колене. Кукумявката изчезна, превръщайки се в гнусна локва („фиу, фиу“ пискаше), а медиумът рухна в нея и застина вцепенен и неподвижен.
Обезумяла от яд, Мадам Олкот се обърна към Тео, който още се държеше:
— Говори, Кели, чуваш ли ме?
Кели повече не се обади. Опитваше се да се отдели от медиума, който се развика, сякаш му изтръгваха вътрешностите, и се помъчи да погълне обратно пяната, която бе произвел, размахвайки ръце.
— Кели, безухи, не ни измамвай отново, викаше Мадам Олкот.
Но Кели, като не бе успял да се откъсне от медиума, се опитваше сега да го удуши. Беше се превърнал в нещо като дъвка, от която последният близнак напразно се мъчеше да се отлепи. След това и Тео падна на колене, закашля се, започна да се слива с агресивното вещество, което го поглъщаше, и се търколи на пода, мятайки се, сякаш бе обвит в пламъци. Това, което по-рано представляваше Кели, отначало го обви като саван, после се превърна в течност и го остави проснат на пода, изсмукан, смален наполовина — мумия на дете, балсамирано от Салон. В същия миг четиримата танцьори замръзнаха едновременно на място, замахаха с ръце като удавници, останали без въздух, после се отпуснаха, квичейки като кученца, и закриха главите си с длани.
В това време Алие се бе върнал на мястото си в притвора и бършеше потта от челото си с кърпичката, която преди това украсяваше джобчето на сакото му. На два пъти пое дълбоко дъх и погълна някакво бяло хапче. После даде знак за тишина.
— Братя рицари. Вие видяхте сами на какво долно зрелище искаше да ни подложи тази жена. Нека сега се върнем към реда и към моя план. Дайте ми един час да отведа оттук затворника.
Мадам Олкот вече не участвуваше в играта — стоеше наведена над своите медиуми и мъката й беше почти човешка. Но Пиер, който бе проследил всичко все така седнал на стола, се опита да овладее положението.
— Не, каза, има само един изход. Човешкото жертвоприношение! Доведете затворника при мен!
Хипнотизирани от силата на внушението му, Великаните от Авалон хванаха Белбо, който бе проследил безмълвно сцената, и го изблъскаха към Пиер. А Пиер скочи и с пъргавината на жонгльор постави стола върху масичката, избута масичката към центъра на хора, улови в движение въжето на Махалото и спря люлеенето на кълбото, отстъпвайки крачка назад поради инерцията. Всичко стана за миг: като по предварително начертан план, а може би действително по време на суматохата са се споразумели, великаните се качиха на импровизирания подиум, издигнаха Белбо върху стола и единият от тях му уви около врата, на два пъти, въжето на Махалото, докато другият държеше нависоко кълбото, което после подпря на ръба на масата.
Браманти се бе спуснал към центъра, величествен в своята огненочервена роба, и занарежда:
— Еxorcizo igitur te per Pentagrammaton, et in nomine Tetragrammaton, per Alfa et Omega qui sunt in spiritu Azoth. Saddai, Adonai, Jotchavah, Eieazereie! Michael, Gabriel, Raphael, Anael. Fluat Udor per spiritum Eloim! Maneat Terra per Adam Iot-Cavah! Per Samael Zebaoth et in nomine Eloim Gibor, veni Adramelech! Vade retro Lilith! 434
Белбо стоеше изправен върху стола с въжето на шията. Не беше необходимо Великаните да го държат. При най-малкото случайно движение щеше да загуби равновесие и клупът щеше да се затегне около врата му.
434
Exorcizo igitur te… (Лат.) — Заклевам те прочее в името на Пентаграмата и в името на Тетраграмата, на Алфата и Омегата, които са в духа на Азот, Саддаи, Адонаи, Йотхава, Ейеазерейе! Михаил, Гавриил, Рафаил, Анаил. Да тече Удор заради духа на Елоим! Да се съхрани Земята заради Адам Йот-Хава, заради Самаил Саваот и в името на Елоим Гибор, дойди, Адрамелех! Махни се, Лилит!
— Глупаци! — крещеше Алие. Как ще го върнем на мястото му? Мислеше за спасението на Махалото.
Браманти се усмихна.
— Не се безпокойте, графе. Тук не размесваме вашите оцветители. Това е Махалото, такова, каквото е било създадено от Тях. То само си знае накъде да се люлее. Във всеки случай, за да убедим една Сила да действува, няма нищо по-добро от човешкото жертвоприношение.
До този момент Белбо дори не бе потрепнал. Забелязах, че си отдъхва, не бих казал, че беше успокоен, но гледаше заинтригуван аудиторията. Мисля, че в този момент, присъствувайки на разпрата между двамата противници и виждайки отпред разчленените тела на медиумите, а до себе си — дервишите, които още стенеха и шепнеха, както и тържествените одежди на обърканите избраници, той си възвърна своята най-автентична дарба: чувството за хумор.
В този момент, сигурен съм, реши, че не трябва да се поддава на заплахите. Навярно обстоятелството, че се издигаше високо над останалите, му вдъхна чувство за превъзходство, докато наблюдаваше от сцената как това сборище на безумци се увлича в жестокия спектакъл, и в дъното, почти на изхода, как уродчетата, вече загубили интерес към зрелището, се ръгат с лакти и кикотят като Анибале Канталамеса и Пио Бо.
Тревожно погледна само към Лоренца, която отново великаните държаха за ръцете, тялото й се разтърсваше от спазми. Лоренца си бе възвърнала нормалния вид. Плачеше.