Махалото на Фуко
Шрифт:
Но мъртва ли е наистина? А може би аз съм мъртвият? Улица Ломбар: пресича я под прав ъгъл улица Фламел, а в дъното на улица Фламел се белее кулата „Сен Жак“. Точно на ъгъла е книжарница „Аркан 22“: карти за тарок и модели на Махалото. Никола Фламел, алхимикът, алхимическата книжарница и кулата „Сен Жак“ с нейните огромни бели лъвове в основата, тази абсурдна кула в стил късна готика, издигната край Сена, кулата, чието име носи едно езотерично списание, кулата, където Паскал е извършвал своите експерименти с теглото на въздуха и където и досега, на 52 метра височина, се намира станция за климатични изследвания. Може би Те са започнали първо тук, преди да издигнат Айфеловата кула. Съществуват
Връщам се към „Сен-Мери“. Пак смехове на момичета. Не искам да срещам хора, заобикалям църквата по улица Клоатр Сен-Мери, откривам врата към трансепта, стара, от проядено дърво. Вляво улицата се разширява и преминава в площад, крайна граница на квартал „Бобур“. Площадът е ярко осветен. По средата, механизмите на Тенгели 438 и други разноцветни модерни пластики, които плават сред басейн или изкуствено езерце в иронично разнопосочно движение на разглобяващи се зъбчати колела, а отвъд тях отново съзирам металното скеле и зейналите гърла на „Бобур“ — като някакъв потънал в лунен кратер „Титаник“, изоставен до стена, превзета от бръшляна. Там, където катедралите не са успявали, огромните презокеански люкове сега си разменят шепнешком послания с Черните Деви. Открива ги само онзи, който съумява да избиколи „Сен-Мери“. Следователно трябва да продължа, имам вече следата, близо съм до разкритието на заговора, замислен от Тъмните Сили в самия център на Града-Светлина.
438
Тенгели — швейцарски художник авангардист.
Свивам по улица Жюж Консюл и излизам отново пред фасадата на „Сен-Мери“. Не зная защо, но нещо ме кара да включа фенерчето и да го насоча към портала. Късна готика, арки с аколади.
И изведнъж, търсейки онова, което не очаквам да намеря, върху фриза над портала го виждам.
Бафомет. Точно на мястото, където се събират двете полудъги, докато в края на първата има гълъб, изобразяващ Светия Дух, обкръжен от каменни лъчи, в края на втората, обкръжен от молещи се ангели, е той, Бафомет, със своите страховити криле. Върху фасадата на църква! Без никакъв свян!
Защо там? Защото не сме далеч от Храма. Къде ли се намира Храмът? Или поне това, което е останало от него? Връщам се обратно, поемам на североизток и стигам отново до ъгъла на улица Монтморанси. На номер 51 се намира къщата на Никола Фламел. Между Бафомет и Храма. Хитрият алхимик е знаел с кого си има работа. Отвратително препълнени кофи за боклук пред една къща, построена кой знае кога, механа „Никола Фламел“. Къщата е стара, ремонтирана наскоро с туристическа цел. За диаболисти от най-долна класа. Илицисти. До нея има бар от американски тип с голяма реклама на „Ейпъл“: „Лек за вируса на недоверието“. Програма, Хермес, директория, Темура.
Междувременно стигам до улица Тампл, тръгвам по нея и на ъгъла с улица Бретан виждам градинка, мрачна като гробище: вечното жилище на пожертвуваните рицари.
По улица Бретан, след кръстовището с улица Вией дю Тампл. На улица Вией дю Тампл до кръстовището с улица Барбет минавам край странни магазини за осветителни тела с необичайни форми — като лебеди, като листа на бръшлян. Твърде демонстративно модерни. Няма да ме заблудят.
Улица Фран-Буржоа: намирам се в квартал Маре, познавам го, малко по-нататък ще се появят старите кланици кашер 439 . Какво общо имат евреите с Тамплиерите, след като установихме, че вместо тях в Плана участвуват Кръвниците от Аламут? Защо съм тук? Отговор ли търся? Не, може би искам само да се отдалеча от Музея. Или пък се насочвам объркан към някакво място, зная, че не може да бъде тук, но само проверявам дали ще си спомня къде е, като Белбо, който е търсел в съня си някакъв забравен адрес.
439
Кашер (ивр.) — в религията на евреите всяка чиста от гледна точка на ритуала храна.
Насреща ни изскача група нахалници. Смеят се грозно, вървят пръснати по тротоара, като ме принуждават да сляза на платното. За миг се уплашвам, че са пратеници на Стареца от Планината и че са тук заради мен. Не е вярно, отминават в тъмнината, но говорят на чужд език, който прилича на шиитски, талмудски, коптски, свистящ като змия в пустиня.
Появяват се няколко безполови лица с дълги плащове. Розенкройцерски плащове. Отминават и завиват по улица Севиние. Вече е късна нощ. Избягах от Музея, за да се върна в града при хората, но забелязвам, че градът на хората е изграден като катакомба, в която се движат предимно посветени.
Един пияница. Може би се преструва. Съмнявай се, винаги се съмнявай. Минавам край бар, който още е отворен. Сервитьорите с престилки, дълги до глезените, вече събират столовете и масите. Влизам навреме и ми донасят бира. Изпивам я на един дъх и поръчвам втора.
— „Здравата сте ожаднели“, казва един. Но нелюбезно, с подозрение. Разбира се, че съм жаден, от пет следобед не съм пил нищо, но човек може да е жаден дори и да не е прекарал нощта под едно махало. Илицисти. Плащам и ставам, преди да са запомнили лицето ми.
Озовавам се на ъгъла на площад Вож. Минавам под колонадите. Кой беше онзи стар филм, в който на площад Вож през нощта отекваха самотните стъпки на Матиас, лудия убиец? Спирам рязко. Стъпки ли чувам отзад? Разбира се, не, и те са спрели. Ако имаше няколко стъклени шкафа, тези колонади щяха да се превърнат в зала от Музея.
Ниски тавани от XVI век, арки от всякакъв вид, галерии за гравюри и антикварни магазинчета, мебели. Площад Вож, тъй долнопробен със старите си проядени, разкривени, разнебитени портали — там живеят хора, които не са се променили от стотина години. Хора с жълти халати. Площад, обитаван единствено от таксидермисти. Излизат само нощем. Познават плочата, капака на канала, през който се прониква в Подземния Свят. Пред очите на всички!
„Организация за събиране на средства за социални помощи и настаняване на семейства“, номер 75, вх. 1. Вратата е нова, може би тук живеят богаташи, но непосредствено до нея има стара врата, проядена като вратите на улица Синчеро Ренато; след това, на номер 3 — наскоро реставриран вход. Редуване на илицисти и пневматици. Властелините и техните роби. Там, където са издигнати подпорни колони за това, което е трябвало да представлява арка. Очевидно тук е имало книжарница за окултна литература, която вече не съществува. Цяло едно вътрешно крило е било опразнен. Изнесен за една нощ. Като Алие. Вече знаят, че и друг знае, минават в нелегалност.
Намирам се на ъгъла с улица Бираг. Виждам на практика теорията за колонадите, безкрайни, без жива душа, бих предпочел да е тъмно, но не е, поради жълтата светлина на уличните лампи. Дори да извикам, никой няма да ме чуе. Смълчани зад тези прозорци, таксидермистите ще се хилят в своите жълти халати.
Не, все пак между колонадите и градинката в центъра на площада са паркирани коли и, макар и рядко, минават сенки. Но от това атмосферата не става по-приятна. Голяма немска овчарка ми пресича пътя. Черно куче посред нощ. Къде е Фауст? Може би е изпратил предания Вагнер да изведе кучето?