Махалото на Фуко

Эко Умберто

Вагнер се надигна от стола си извънредно бавно. Без да се обръща към мен, заобиколи писалището и се насочи към прозореца. Гледаше през стъклото с ръце на гърба, замислен.

Мълча може би десет-петнадесет минути. След това, все така с гръб към мен, с безцветен, равнодушен, успокояващ тон изрече:

— Господине, вие сте луд.

Остана неподвижен, аз също. След още пет минути разбрах, че няма да каже нищо повече. Край на сеанса.

Излязох, без да се сбогувам. Секретарката ме изпрати с широка усмивка и аз се озовах на улица Елизе-Реклю.

Беше единадесет часът. Събрах набързо вещите си в

хотела и тръгнах за летището, разчитайки на късмета си. Трябваше да изчакам два часа и в това време позвъних в Милано на Гарамонд, за негова сметка, защото вече нямах пукната пара. Обади се Гудрун, изглеждаше затъпяла повече от всякога, трябваше да й изкрещя три пъти да каже „да“, „йес“, „уи“, че приема разговора.

Плачеше: Диоталеви умрял в събота в полунощ.

— И никой, никой нямаше от приятелите му на погребението тази сутрин, как може такова нещо! Дори господин Гарамонд, казват, че бил в чужбина. Аз, госпожа Грация, Лучано и един господин, целият в черно, с брада, бакенбарди на масури и голяма шапка, приличаше на гробар. Един Бог знае откъде се появи. Но къде сте вие, Казобон? Белбо къде е? Какво става?

Измърморих някакво неясно обяснение и затворих телефона. Вече ни викаха и тръгнах към самолета.

IX. ЙЕСОД

118

Социалната теория на конспирацията… е следствие от отслабването на упованието в Бог и от свързания с това въпрос: „Кой е на негово място?“

(Карл Попър, „Предположения и опровержения“, Лондон, „Раутлидж“, 1969, I, 4)

Пътуването ми се отрази добре. Напуснал бях не само Париж, но и подземния свят, дори направо земята, земната черупка. Небе и все още заснежни планини. Самота на две хиляди метра височина и чувство на опиянение, каквото винаги внушава полетът, изравняване на налягането, леко неразположение. Минава ми през главата, че само тук горе мога да стъпя здраво на земята. И реших да събера мислите си, отначало записвайки основните моменти в бележника си и после отпускайки се със затворени очи.

Реших да изброя най-напред безспорните факти.

Няма съмнение, че Диоталеви е мъртъв. Съобщи ми го Гудрун. Гудрун винаги е била вън от нашата история — не би могла да я разбере и следователно е единственият човек, който казва истината. След това: факт е, че Гарамонд не е в Милано. Разбира се, би могъл да бъде навсякъде, но обстоятелството, че го няма и че не е бил там през изминалите дни, говори за това, че наистина може да е в Париж, където го видях.

По същия начин го няма и Белбо.

Сега да се опитам да си представя, че това, което съм видял в събота вечер в „Сен Мартен-де-Шан“, като нещо, което действително се е случило. Също като историята с Ампаро. Прибирайки се вкъщи, тя, естествено, не беше сигурна, че Помба Жира наистина се е вселила в нея, но знаеше, че по време на ритуала е била обладана и че се е смятала за обладана, или поне се държеше така, сякаш е била обладана, от Помба Жира.

И накрая, истина е това, което ми каза Лия, когато бяхме на почивка в планината — нейният прочит беше абсолютно убедителен, посланието от Провенс всъщност представлява само един списък на поръчки. Никога не е имало сборища на Тамплиерите в Хамбара за Десятъка. Не е имало План и не е имало послание.

Списъкът на поръчки за нас беше станал нещо като кръстословица с празни квадратчета, но без определения. Следователно трябваше да попълним квадратчетата така, че всичко да съвпада. Но може би сравнението не е много подходящо. Кръстословицата е съставена от думи и думите се кръстосват в една обща буква. Докато в нашата игра кръстосвахме не думи, а понятия и факти, и следователно правилата бяха различни. От тях основните бяха три.

Първо правило: понятията се свързват по аналогия. Няма формула, по която от самото начало да се реши дали една аналогия е добра, или не, защото всяко нещо в определен смисъл може да се свърже с всяко друго. Пример. Картоф се кръстосва с ябълка, защото и двете имат растителен произход и са тумбести. От ябълка се минава към змия — по линия на Библията. От змия — към геврек, поради приликата във формата, от геврек — към спасителен пояс, оттам — към бански костюм, от къпането — към морска карта, от картата — към хартия, от хартията — към тоалетна хартия, от тоалета — към спирт, от спирта — към наркотик, от наркотика — към спринцовка, от спринцовката — към дупка, от дупката — към земя, от земята — към картоф.

Чудесно. И наистина, второто правило казва, че ако накрая всичко се връзва, играта е валидна. От картоф до картоф. Следователно всичко е наред.

Трето правило: връзките не бива да бъдат измислени, иначе казано, трябва да са били споменати от други хора поне веднъж, а още по-добре и повече пъти. Само така кръстоските ще бъдат истински, защото са очевидни.

Всъщност идеята на Гарамонд беше точно такава: книгите на диаболистите не бива да внасят нищо ново, трябва да повтарят вече казаното, в противен случай в какво ще се изрази силата на Традицията?

Така процедирахме и ние. Нищо не измисляхме освен разположението на отделните късчета. Как бе постъпил Арденти? Нищо не беше измислил, само бе разположил частиците по тъп начин — той не беше образован като нас и не притежаваше всички частици.

Докато Те разполагаха с всички елементи, но пък нямаха схемата на кръстословицата. И освен това ние отново бяхме по-добри.

Спомнях си думите, които ми беше казала Лия по време на почивката ни в планината, когато ме упрекваше, че участвувам в лоша игра: „Хората са жадни за планове и ако им предложиш някакъв, ще се нахвърлят върху теб като глутница вълци. Ти измисляш, а те ти вярват. Не е необходимо да създаваш повече въображаеми светове, отколкото съществуват в действителност.“

Всъщност винаги става така. Един млад Херострат се самозапалва, защото не знае как иначе да се прочуе. След това гледаш някакъв филм, в който неуравновесено момче стреля по звезда на кънтри-музиката и се превръща в герой на деня. Ето ти начина: върви и стреляй по Джон Ленън.

Също като сефетата. Как мога да стана известен поет и да вляза в енциклопедиите? Гарамонд предлага рецептата: много просто — плати си. До този момент сефето не се е сетил за това, но след като разбира за съществуването на плана „Мануцио“, осъзнава, че мястото му е там. Сефето е убеден, че е чакал „Мануцио“ едва ли не от детските си години, само дето не е знаел, че го има.