Махалото на Фуко

Эко Умберто

Самолетът прелиташе над Монблан и пътниците се струпаха от едната страна, за да не изпуснат магията на тази мъглява цицина, израснала поради някакво нарушение в системата на подземните токове. Мислех си, че ако това, над което размишлявам, е истина, тогава токовете навярно не съществуват, също както не съществува посланието от Провенс. Но пък историята на дешифрирането на Плана, такъв, какъвто ние го бяхме възстановили, не беше нищо друго освен самата История.

Върнах спомените си към последния файл на Белбо. Но ако съществуването е тъй празно и крехко, че да се крепи само на заблудите на онези, които търсят неговата тайна, тогава,

както каза Ампаро вечерта на ритуала след нейното преживяване, значи няма опрощение, всички сме роби, дайте ни господар, ние си го заслужаваме…

Не е възможно. Не е възможно, защото Лия ме е научила, че има и нещо друго, и имам доказателството за това, то се нарича Джулио и в този момент си играе на поляната и дърпа опашката на една коза. Не е възможно, защото Белбо е казал на два пъти „не“.

Първото „не“ е казал на Абулафия и не онези, които се мъчеха да му изтръгнат тайната. „Знаете ли кода?“ беше въпросът. И отговорът, ключът към знанието, беше „не“. Има голяма доза истина в това и тя е, че не само няма магическа дума, но и ние не я знаем. Този, който съумее да допусне това обаче, може би ще узнае нещо, поне толкова, колкото успях да узная аз.

Якопо каза второто си „не“ в събота вечер, отхвърляйки спасението, което му бе предложено. Можеше да измисли някаква там карта, да цитира една от онези, които му бях показал по-рано, все едно, с това Махало, окачено по този начин, тълпата запалянковци по Umbilicus Mundi нямаше да я различи, пък и дори да я различеше, щеше да изгуби още десетки години, преди да разбере, че не е тя. Но не, не е искал да се подчини, предпочел е да загине.

Не е пожелал да се подчини на страстната жажда за власт, не е искал да се огъне пред абсурда. А това означава, че макар в известен смисъл да е знаел колко слаб е човекът, колко безкраен и безцелен е неговият опит да разбере света, Белбо е осъзнавал съществуването на нещо, което е по-смислено от всичко останало.

Какво ли е това, което е предугадил Белбо може би тъкмо в този миг и което го е накарало да влезе в противоречие с последния си отчаян файл и да не повери съдбата му на онзи, който му предлагаше някакъв си План? Какво е това, което е разбрал, най-сетне, и което му е позволило да си играе с живота така, сякаш всичко, което е трябвало да знае, го е знаел отдавна, макар да не го е забелязал до този момент, и като че ли тази негова единствена, истинска, абсолютна тайна, всичко, което се случи в Музея, е било непоправимо и идиотска безсмислица, а трябва ли до такава идиотска степен човек да се напъва да живее?

Нещо ми липсваше, липсваше ми брънка от веригата. Струваше ми се, че зная всички подвизи на Белбо — от живота и от смъртта. Но ми липсваше един.

При пристигането, както си търсех паспорта, открих в джоба си ключа от тази вила. Бях го взел миналия четвъртък заедно с ключа на апартамента му. Спомних си онзи ден, когато Белбо ни показваше стария шкаф, който по думите му съдържал неговата opera omnia 443 или по-скоро младежките му творби. Може би Белбо е написал нещо, което не е прехвърлил на Абулафия, и сега това нещо е погребано тук в Х.?

443

Opera omnia (лат.) — събрани съчинения.

В разсъждението ми изобщо нямаше логика. Чудесно основание, казах си, за да го приема за логично. И слава Богу.

Отидох да си взема колата и дойдох тук.

Не намерих дори старата роднина на Канепа, пазачката, която бяхме видели по-рано. Може би беше умряла. Няма никой. Надникнах във всички стаи — миризма на влага, дори си помислих дали да не затопля „отчето“ в една от спалните. Но нямаше смисъл да затоплям леглото през юни: достатъчно беше да отворя прозорците и топлият вечерен въздух щеше да нахлуе вътре.

Луната не се появява веднага след залеза. Като в Париж в събота вечер. По-късно се показва едва-едва, съзирам част от нея — по-малка, отколкото в Париж, издига се бавно над най-ниските хълмове, между Стомната и една друга жълтеникава гърбица, може би вече ожъната.

Мисля, че пристигнах тук някъде към шест следобед, беше още светло. Не бях взел нищо за ядене. По-късно, обикаляйки безцелно къщата, влязох в кухнята и намерих парче салам, увесено на една греда. Вечерях със салам и вода, беше някъде около десет. Сега съм жаден, донесъл съм си тук, в кабинета на чичо Карло, една гарафа с вода и отпивам от нея всеки десет минути, след това слизам, пълня я отново и така непрекъснато. Трябва да е вече към три часа. Но лампата е угасена и не мога да различа стрелките на часовника. Размишлявам, застанал до прозореца. Виждам някакви светлинки, нещо като падащи звезди по склоновете на хълмовете. От време на време минават автомобили, слизат към долината, качват се към селцата по билото. Когато Белбо е бил малък, тази гледка не е съществувала. Нямало ги е автомобилите, нито пък пътищата, а и нощем е имало полицейски час.

Веднага след като пристигнах тук, отворих шкафа с „младежките творби“. Множество рафтове, пълни с книжа — ученически съчинения още от отделенията и безбройни папки със стихове и разкази, които Белбо е писал като юноша. Всички са писали стихове в юношеските си години, но после истинските поети са ги унищожавали, а лошите поети са ги публикували. Белбо е бил прекалено комплексиран, за да ги извади на бял свят, и прекалено нерешителен, за да ги унищожи. Погребал ги е в шкафа на чичо си Карло.

Четох в продължение на няколко часа. И още няколко дълги часа след това, до преди малко, разсъждавах върху последния текст, който намерих тъкмо когато се готвех вече да изоставя четенето.

Не зная кога го е писал. Това са множество листове, в които се преплитат различни почерци или по-точно един и същи почерк, но от различни години. Сякаш го е писал много рано, на шестнадесет-седемнадесетгодишна възраст, после го е изоставил, но след това се е върнал към него, когато е бил на двадесет, после на тридесет години, а може би и по-късно. Докато не се е отказал от писането, като не се брои работата му с Абулафия, при която обаче не е посмял да възстанови тези редове и да ги подложи на електронното унижение.

Чета ги и сякаш пред очите ми е познатата история — събитията в Х. между 1943-та и 1945-а, чичо Карло, партизаните, пансионатът, Чечилия, тромпетът. Познавам въведението: бяха натрапчивите мисли на разнежения Белбо, разочарован и тъжен пияница. Мемоарната литература, и той е знаел, че тя е последното убежище на негодниците.

Но аз не съм литературен критик, отново съм Сам Спейд, който търси последната следа.

И така намерих Ключовия Текст. Представляваше вероятно последната глава от историята на Белбо в Х. След това не можеше да се е случило нищо повече.