Махалото на Фуко

Эко Умберто

119

Поднесоха огън към гърлото на тромпета и пред очите ми куполът се разтвори; блестяща огнена стрела изскочи от тромпета и прониза безжизнените тела. После куполът се затвори отново, а тромпетът бе изнесен.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“, 1616, 6, с. 125–126)

В текста има празнини, поправки, грешки, зачерквания — личи си, че скоро съм се завърнал от Париж. Не толкова го чета, колкото отново го преживявам.

Трябва да е било в края на април 1945 година. Германската

армия отстъпвала по всички фронтове. Фашистите се разбягвали. Х. минал окончателно под контрола на партизаните.

След последната битка, същата, за която Якопо ни бе разказал именно в тази къща (кажи-речи, преди две години), няколко партизански бригади си дали среща в Х., за да щурмуват заедно града. Очаквали сигнал от Радио Лондон и щели да нападнат, когато и Милано бъдел готов за въстание.

Пристигнали и гарибалдийските отряди, командувани от Рас, един гигант с черна брада, известен в цялата област: били облечени в най-разнообразни униформи, еднакви им били само червените кърпи и звездите на гърдите. Въоръжени кой как може, един със стара пушка, друг с шмайзер, отнет от врага. Отличавали се чувствително от бригадите на Бадолио с техните сини кърпи, униформи с цвят каки, подобни на английските, при това въоръжени с най-нови автомати „Стен“. Съюзниците подпомагали Бадолио с щедри нощни парашутни пратки, след като всяка вечер в единадесет вече от две години преминавал тайнственият „Пипо“, английският разузнавателен самолет, за който никой не знаел какво точно разузнава, тъй като на километри разстояние не се виждала никаква светлинка.

Между гарибалдийци и бадолианци вече се усещало напрежение. Говорело се, че в началото на битката бадолианците се нахвърлили срещу врага с викове „Да живее кралят!“, но някои обяснявали това със силата на навика, какво друго можел човек да вика, щурмувайки, това не значело, че непременно били монархисти, те също знаели, че кралят е виновен за много неща. Гарибалдийците се подсмихвали: човек можел да вика за краля, ако атакува на нож в открито поле, но не и като се крие с автомата си зад някой ъгъл. Просто се били продали на англичаните.

Все пак достигнали до някакво споразумение. Нужно било единно командуване при настъплението срещу града и изборът паднал върху Терци, който бил начело на най-добре екипираната бригада, бил и най-възрастният и бил воювал в Първата световна война, изобщо герой с авторитет пред съюзническото командуване.

През следващите дни, струва ми се, изпреварвайки въстанието в Милано, поели към града. До хората от Х. стигнали първите добри новини: операцията била успешна, бригадите навлизали победоносно в града, но имало и убити, носел се слух, че Рас е загинал, а Терци — ранен.

После, един следобед, хората дочули бръмчене на коли, победни песни, гражданството се стекло на централния площад, по главния път се задали първите отряди с вдигнати юмруци, знамена, оръжия, размахвани от прозорците на колите и от стъпалата на камионите. Посрещачите по пътя вече били обсипали партизаните с цветя.

Изведнъж някой извикал: „Рас! Рас!“ — и Рас се оказал там, седнал върху предния калник на един додж с разрошена брада и разкопчана риза, под която се откривала черната му космата гръд, засмян и вдигнал ръка за поздрав.

Заедно с Рас от доджа слязъл Рампини, един късоглед младеж, който преди това свирел в оркестъра, бил малко по-възрастен от другите и бил изчезнал три месеца по-рано — говорело се, че отишъл при партизаните. И действително дошъл с тях, с червена кърпа на врата, яке в цвят каки, светлосини панталони. Това била униформата на оркестъра на дон Тико, но върху нея той носел колан с кобур и пистолет. През дебелите стъкла на очилата, които му били донесли толкова подигравки от страна на старите приятели в пансионата, в този момент той гледал момичетата, струпани около него, като че бил Флаш Гордън 444 . Якопо се питал дали и Чечилия не е там, в тълпата.

444

Флаш Гордън — герой на научно-фантастични комикси от 30-те години.

Само половин час по-късно площадът се изпъстрил с цветовете на партизаните и народът скандирал „Терци, Терци!“ — и искал той да произнесе реч.

На един от балконите на кметството блед, подпирайки се на патерица, се появил Терци и с ръка се опитал да укроти тълпата. Якопо очаквал с вълнение речта, защото цялото му детство, както и детството на неговите връстници, било белязано от дългите исторически речи на Дучето, от които най-важните цитати се учели наизуст в училище, тоест учели се наизуст целите речи, защото всяко изречение в тях било важно.

След като се възцарила тишина, Терци заговорил с прегракнал глас, който едва се чувал. Казал: „Граждани, приятели. След толкоз мъчителни саможертви… ето ни тук. Слава на падналите за свободата!“

И толкова. Прибрал се.

В това време тълпата крещяла, партизаните, вдигнали автоматите, шмайзерите, пушките, изстрелвали тържествени откоси, а гилзите се пръскали наоколо, момчетиите се спускали да ги събират между краката на военните и на цивилните, защото оттук нататък нямало да им се открие подобна възможност — имало опасност войната да свърши в най-скоро време.

Все пак имало убити. По жестоко съвпадение и двамата загинали били от Сан Давиде, едно селце, разположено над Х., и роднините им настоявали погребението да се извърши в малкото местно гробище.

Командуването на партизаните решило да се организира тържествено погребение, бригадите — строени, катафалките — украсени, градският оркестър, църковният настоятел. И оркестърът на пансионата.

Дон Тико веднага приел. Най-вече, казал, защото открай време бил против фашистите. Но освен това, както подшушвали оркестрантите, защото все някой ден трябвало да изпълнят траурния марш, който репетирали от една година. И накрая, както разпространявали местните зли езици, защото искал да бъде забравен инцидентът с фашисткия химн „Джовинеца“.

Историята с „Джовинеца“ била следната.

Няколко месеца по-рано, още преди да дойдат партизаните, оркестърът на дон Тико бил излязъл на улицата заради някакъв патронен празник, но пътят им бил преграден от Черните бригади. „Свирете химна, отче!“, заповядал капитанът, барабанейки с пръсти по приклада на автомата си. Какво да се прави, както по-късно щяхме да се научим да казваме. И дон Тико наредил: „Хайде, момчета, да опитаме.“ Човек трябва да си спасява кожата. Дон Тико дал такта със своя ключ и безумната какофония от звуци прекосила Х., резултатът бил нещо, което само най-отчаяната надежда за реванш у фашистите можела да възприеме като „Джовинеца“. Позор за всички. Защото се били подчинили, признавал по-късно дон Тико, но преди всичко защото били грачели като гарги. Свещеник, да, и антифашист, но изкуството си е изкуство.