Махалото на Фуко

Эко Умберто

Тези дни Якопо не бил с тях. Боледувал от възпаление на жлезите. Участвували само Анибале Канталамеса и Пио Бо и вероятно тяхното почетно присъствие решително допринесло за поражението на националфашизма. Но за Белбо проблемът бил друг, поне в момента, когато пишел този текст. Осъзнавал, че е пропуснал още една възможност да разбере дали е щял да има смелост да откаже. Може би именно заради това умря, увиснал на Махалото.

Така или иначе, погребението било обявено за неделя сутрин. На централния площад се били стекли всички. Терци със своите отряди, чичо Карло и други първенци на града със своите отличия от Първата световна война, и нямало значение кой бил фашист и кой — не, важното било да се отдаде почит на герои. Там бил и нотариусът, градският оркестър в

черни костюми, конете на катафалките с попони, обшити с млечнобяло, сребристо и черно. Кочияшът бил облечен като наполеонов маршал — тривърха шапка, пелеринка и широко наметало в същите цветове като конските покривала. Там бил и оркестърът на пансионата — шапка с козирка, куртка в цвят каки и сини панталони, с лъснати медни и черни дървени инструменти и искрящи чинели и барабани.

От Х. до Сан Давиде пътят се виел стръмно нагоре в продължение на пет-шест километра. В неделя следобед обикновено момчетата от пансионата го минавали, като играели на топчета — една игра, почивка, две-три глътки вино, втора игра и така нататък, до параклиса на върха.

Няколко километра по стръмното не представлявали нищо особено за играчите на топчета. Това разстояние може би не изисквало голямо усилие и от един въоръжен отряд, маршируващ в строй, с поглед напред, вдишващ свежия пролетен въздух. Но човек трябвало да опита да го премине, свирейки с издути бузи, целият плувнал в пот и със секващ дъх. Градският оркестър цял живот бил свирил така, но за момчетата от пансионата това било истинско изпитание. Държали се юнашки, дон Тико размахвал ключа си, кларинетите скимтели изтощени, саксофоните блеели с последни усилия, обоят и тромпетите издавали предсмъртни стонове, но издържали чак до селото, до подножието на последната стръмнина, която водела до гробището. От дълго време Анибале Канталамеса и Пио Бо само се престрували, че свирят, докато Якопо изпълнявал съвестно своята роля на овчарско куче под благославящия поглед на дон Тико. Не отстъпили на градския оркестър, не се изложили — това го казали и Терци, и другите командири на бригади: „Браво, момчета, свирихте чудесно.“

Един от командирите със синя кърпа и цяла дъга от лентички за заслуги от двете войни се обърнал към дон Тико: „Отче, пуснете момчетата да отдъхнат в селото, че вече не издържат. Ще се качите после, накрая. Една камионетка ще ви върне в Х.“

Спуснали се към кръчмата и музикантите от градския оркестър — стари пушки, получили закалката на безброй погребения и без всякакви задръжки окупирали масите, поръчвайки си шкембе и вино на корем. Готвели се да останат да пируват там до вечерта. А момчетата на дон Тико се натрупали на бара, където собственикът им сервирал ментовки с ледчета, зелени като химически експеримент. От леда в гърлото получавали силна болка в челото като при синузит.

След това се отправили към гробището, където заварили камионетката. Натоварили се с викове и всички били вече натъпкани — прави, блъскайки се с инструментите си, когато от гробището излязъл същият командир и казал: „Отче, за заключителната церемония ни трябва един тромпет. Нали знаете, за ритуалния сигнал. Само за пет минути.“ „Тромпетът“, извикал с професионален тон дон Тико. И злочестият носител на званието, потен от ментовката и мечтаещ за обилно хапване вкъщи мързелив селяндур, брониран срещу всякакъв естетически трепет и каквато и да била общност на идеи, започнал да се оплаква, че било късно, че искал да си се върне у дома, че устата му била изсъхнала и така нататък, поставяйки в затруднение дон Тико, посрамен пред командира.

В този момент Якопо, съзирайки в славата на жаркото пладне нежния образ на Чечилия, казал: „Ако ми даде тромпета си, ще ида аз.“

Признателен блясък в очите на дон Тико, потно облекчение на невзрачния тромпетист титуляр. Размяна на инструментите като при смяна на караула.

И така Якопо навлязъл в гробището, воден от командира — странен психопомп 445 , накичен с лентички от Етиопската война. Всичко наоколо било бяло, зидът под слънцето, паметниците, короните на цъфналите дървета, расото на църковния настоятел, готов за благословията, освен пожълтелите надгробни снимки на покойниците. И освен голямото пъстро петно на отрядите, строени пред двата зинали гроба.

445

Психопомп — в древногръцката религия божествата (като Хермес и Харон), които отвеждат душите на мъртвите в отвъдния свят.

„Момче, казал командирът, застани тук до мен и като ти дам знак, свириш «мирно». После, като ти дам отново знак — «свободно». Ясно, нали?“

Всичко било ясно, само че Якопо никога не бил свирил нито „мирно“, нито „свободно“. Държал тромпета пред гърдите си със сгъната дясна ръка, както се държи пушка, и зачакал знака с поглед напред, гърди изпъчени, корем прибран.

В този момент Терци произнасял реч — суха, с къси изречения. Якопо си мислел, че за да изсвири сигнала, трябва да вдигне очи към небето, а слънцето можело да го заслепи. Но така умира един тръбач и щом ще мре, трябва да го направи красиво.

След това командирът прошепнал: „Хайде!“. И започнал да вика: „Мии…“. Но Якопо не знаел как се свири „миир-но“.

Мелодичната структура навярно била доста по-сложна, а в този момент той бил способен да изсвири само „до-ми-сол-до“, но на тези обръгнали във войната мъже, изглежда, това им стигало. Крайното „до“ изсвирил, след като поел дъх, тъй че да може да го задържи дълго и, както пишеше, да му даде време да достигне слънцето.

Партизаните стоели изпънати в „мирно“. Живите, неподвижни като умрелите.

Движели се само гробарите, чувало се трополенето на ковчезите, които спускали в гробовете, и стърженето на въжетата, изтегляни отдолу. Но били едва доловими движения, като проблясване на лъч светлина по кълбо, при което неуловимата частица светлина служи само за доказателство, че от Сферата 446 нищо не убягва.

Следователно, абстрактният звук на военния парад. Църковният настоятел шепнел молитвата за благословия, командирите се доближили до гробовете и един по един хвърлили шепа пръст. Точно тогава неочаквана заповед отприщила няколко откоса към небето — та-та-та, та-пум, и птиците подплашени излетели от разцъфналите дървета. Но и това не приличало на истинско движение, било сякаш един и същи миг, който се повтарял под различна форма, а да наблюдаваш един и същи миг непрекъснато, не означава, че времето тече.

446

Сферата — в учението на Парменид Неподвижното Същество.

Затова и Якопо стоял неподвижен, безразличен дори към гилзите, които се сипели в краката му, не свалял тромпета, а го държал все още опрян до устата си, с пръсти върху клапаните, изпънат в „мирно“, с инструмент, насочен по диагонал нагоре. Той продължавал да свири.

Неговата дълга-дълга финална нота не преставала да звучи — недоловима за присъствуващите; от чашката на тромпета, подобно на лек дъх, излизала тънка струйка въздух, която той продължавал да духа в мундщука, като държал езика между едва-едва отворените си устни, без да ги допира до накрайника на инструмента. А инструментът стърчал нагоре, без да се обляга на лицето, само благодарение на напрежението в лактите и раменете.

Якопо продължавал да свири тази илюзорна нота, защото усещал, че в този миг изплита конец, с който задържа движението на слънцето. Огненото кълбо било спряло, застанало неподвижно в едно пладне, което можело да трае цяла вечност. И всичко зависело от Якопо, струвало му се, че ако прекъсне тази връзка, ако скъса конеца, слънцето рязко ще излети нагоре като балон и заедно с него ще изчезнат и денят, и събитието на този ден, и това действие без последователност, и тази сцена без начало и без край, която се развивала неподвижна само защото той е имал властта да я пожелае и изпълни такава.