Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Нат Глицки потупа сина си по бузата и каза, че му било приятно да си побъбрят. Ще се чуят по телефона.

Десетминутната почивка се превърна в отлагане за цял ден — адвокатът на господин Съли страдаше от главоболие и заяви, че не е в състояние да участва в съдебното заседание. Нито съдията Томазино, нито прокурорът Робинс възразиха срещу отлагането.

Но Глицки не преливаше от удоволствие. Бе стегнал под яката си вратовръзката, която пазеше в чекмедже на бюрото си специално за такива случаи. Притича задъхан до зала 34,

щеше му се да бе взел назаем подходящия за всякаква обстановка син блейзър на баща си. Пак беше с пилотското си яке и съдията можеше да се заяде за неуместен външен вид, просто за да си изкара яда от протакането.

Само че сега закъснението му вече не означаваше нищо. Бързането беше съвсем безсмислено, а денят и без това пукаше по шевовете от идиотщини. Ейб тъкмо се канеше да сподели това с най-топли думи с Тай Робинс, когато Ридли Бенкс се вмъкна странично до него на скамейката и направо го подхвана, с тих, но настоятелен глас.

— Имам да ти казвам това-онова. Първо, по случая Мюлън, може и да се хванем за нещо. След кратката ни раздумка при „Гърка“, реших да отскоча до Макей. Горкичкият той, все не си намира работа, само се мотае из къщата. Напираше да си говорим отвън, на стълбите. По-точно, изобщо не гореше от желание да си говорим. Усетих, бива ме за следовател.

— Полезно качество, Ридли.

— Та му споменах думичките „прокурорска заповед“.

— А имаше ли я? И за какво?

— Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.

— Значи счупената стъклена врата — промълви Глицки.

Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.

— Счупената врата. Или липсата на такава.

Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.

— Досега не си ли ми споменавал?

— Доколкото си спомням, пропуснах.

— Добре — каза Глицки. — Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.

Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване — имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.

Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.

Неловко махна на Ейб.

— Извинявай. Ще се видим тук утре, а?

Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.

— Още нещо ли има? — попита Глицки.

Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:

— Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.

С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна — не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…

— На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ — дребно заведенийце, там е от трийсетина години.

— Ами как, знам го. Случи се да хапна там.

— Всекиму се е случвало.

— Ако си спомням вярно, храната не я биваше.

Бенкс се ухили.

— За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.

Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.

— Е, и? — подкани инспектора си.

— Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.

— В ресторант?

— Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! — готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.

— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.

— Много пари, лейтенанте.

— Добре, много пари. Някого спипахте ли?

През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.

— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.

— Е, тогава?…

— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.

— Броял си хората?

— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?

Глицки тръсна глава.

— Милионче?

— Два милиона и деветстотин хиляди.