Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. _И вече_ душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.
А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.
Снощи
Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?
Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.
Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.
36.
— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.
Кевин сви рамене срещу Уес.
— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.
Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.
— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.
Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.
Кевин още се опитваше да седне по-удобно.
Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.
— Значи още не си чул?
— Какво да съм чул?
Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.
— Значи двеста хиляди долара?
Кметът не бе успял да получи половин милион.
— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.
— Ти вече си зарязал всичко.
— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.
Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.
— Той _не лъже_. Татко, той _не е_ направил това.
Уес изкриви устни.
— Поне някой ти вярва.
Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.
— Но не и ти, а?
Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.
— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?
И пак гласът на Мелъни от кухнята:
— НЕ, НЯМА!
Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.
Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.
— Майната ти, Уес…
Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.
Кевин мъчително се надигна от стола.
— Мел, да си ходим.
Уес каза безизразно:
— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.
Мелъни, от вратата:
— Какво?
Кевин я изгледа втренчено.
— И той не ми вярва.
— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?
— _Няма значение_ дали му вярвам, не е в това въпросът…
— _Само това_ има значение, Уес. Затова съм тук.
Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.
— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?
— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.
Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.
Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.
— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.
Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.
— Що за човек си ти?
Уес надигна кутийката.
— Какъвто съм, такъв съм.
— Хайде, Мел, да се махаме.
Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.
— Къде отивате?
Мелъни бясно се извъртя.
— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?
Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.