Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— От вторник вечерта.
— Един момент.
Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.
— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.
— Ясно. Споменахте ли това пред него?
— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се
— На колко години беше мъжът?
— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?
41.
Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.
Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.
Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.
Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян — приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший — Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.
Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.
После се обади съдебният медик и Илейн усети, че до гуша й е дошло. Стените я притискаха отвсякъде. Имаше нужда от време, за да остави чувствата си на свобода, искаше да бъде сама. Чакалнята пред лабораторията на Страут й предостави тази възможност.
Внезапно — в мъртвешката тишина всяко движение беше изненадващо, — тежката врата се отвори и дългучът Страут вече придърпваше стол към нея. Говореше със силен южняшки акцент, нямаше врагове нито в прокуратурата, нито в полицейското управление. Истински професионалист, той живееше и дишаше със своята криминалистика. Отличаваше се с лукав хумор и набито, недоверчиво око, често откриващо убийства в случаи, които на пръв поглед бяха обикновени злополуки или милостива намеса на естествената смърт.
— Взе да ми писва все да зяпам мъртъвци — каза той протяжно. Протоколът от последната аутопсия бе прикрепен с щипката на подложката, която остави в скута си. — По двама на ден — как да е. Ама като се натрупат по четирима, петима, шестима — и вече имам киселини в стомаха.
Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.
— Това за Артър Уейд ли е? — посочи листовете на подложката.
Той кимна, готов да приключи със светския разговор.
— Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?
— _Не_, добре съм.
Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.
И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.
Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.
— Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.
Тя не се сдържа.
— Крис Лок е вътре, нали?
— Да — Страут смукна въздух през предните си зъби. — Само че… — Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.
Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.
Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.
Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.
С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.
Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.
Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата — на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.
Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.
Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил — щом увисналият Артър вече е безпомощен — и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.