Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Мелъни премести триножника с видеокамерата на Ан, зареди я с касета и я насочи към Кевин. Натисна бутона, червената лампичка светна, Кевин опита да се усмихне, но личеше, че не му е весело.
— Аз съм Кевин Ший и не съм извършил…
Прегърнаха се до входната врата на апартамента.
— Няма друг начин. Трябва да отида. Ще се върна след не повече от час и пак ще се обадим на Уес.
— А защо не се отбиеш при него? И той може да занесе касетата.
Тя решително врътна глава.
— Няма и да припаря там. Току-виж, наоколо вече гъмжи от Националната гвардия. — Целуна го. — Кевин, не аз съм застрашената
— Едва се отървахме.
— И това се брои за точка — засмя се тя, пак го целуна и излезе.
Чудна работа, не му се пиеше бира. Ан бе оставила четири кутии в хладилника, но той предпочете да си сипе портокалов сок от голямата кана. Изгълта всичко наведнъж и отново напълни чашата.
Върна се в хола, като пресмяташе за колко време Мелъни ще успее да стигне до KQED, обществения телевизионен канал, който беше най-близо до блока. Ако не я арестуваха и не попаднеше в задръстване, един час наистина щеше да й стигне. Но движението в града винаги беше претоварено, а сега трябваше да заобиколи и отцепените от гвардейците квартали.
Стомахът му се сгърчи. Ами ако й се случи нещо? Точно сега, когато…
Когато какво?
Осъзна, че за нея се тревожеше повече, отколкото за себе си. Не биваше да я пуска сама. Длъжен беше да излезе с нея…
Уес Фаръл отговори на въпроса му:
— Отидоха си. Вие какво правите?
— През последните седем минути броя секундите. Май бяха четиристотин и двайсет. Стори ми се малко досадно и реших да си побъбря с тебе. Как е Барт?
— Нищо му няма на Барт.
— А срещата ти в центъра?…
— Въобразих си, че потръгна доста добре, а ченгетата ми цъфнаха на прага.
— Защо така?
— Трябваше да се сетя. Стане ли напечено, почват да лъжат.
— Кой?
— Ченгетата. В този случай — лейтенант Глицки. Обеща да си мълчи, но явно е накарал някой да ме проследи, с надеждата и ти да си вкъщи при мен, макар да му казах, че не си. Вероятно се е надявал, че си струва усилието. Ако те бяха сгащили тук, можеше да се хвали, че те е арестувал, дори да поиска наградата. Както и да е. Представи си моята изненада и облекчение, когато разбрах, че неволно съм казал истината. Вероятно се разминах с малък престой на топло. А ти защо броиш секундите?
— Чакам Мелъни да се върне.
— Къде е?
Кевин започна да обяснява:
— Както си го представихме, ще помогне да се появя по телевизията, журналистите ще разтръбят, може и хората да си променят малко мнението за мен. Все нещо ще се промени, поне ще се чуе _истината_.
— Кев, имам въпросче към тебе. Защо се инатиш и още вярваш, че някой ще чуе и една дума, която кажеш?
Ший премисли отговора.
— Уес, но нали им казвам кое е вярно.
— Не споря с тебе. С това приключихме. Но нали и аз казах на Глицки _твоята_ истина, поне както си я представях. Дори изглеждаше готов да ме изслуша. Но все пак, има нещо в това обвинение, предявено от съдебните заседатели… Кевин, то е официален документ. По всички процедури те _обвиниха_ за убийство. Затова не очаквам твоята изповед на видеозапис да спечели нечие сърце. Хората ще се отнесат недоверчиво към подбудите ти. Повярвай ми. Сега вече ще трябва да застанем пред съдебните заседатели, освен ако районната прокуратура се съгласи да оттегли обвиненията, а дори Глицки не смяташе, че е вероятно. Между другото, споделям мнението му.
— Няма да отида в съда за това…
— Кевин, на твое място бих помислил още малко дали постъпвам разумно.
— Няма начин да се съглася…
— Тогава защо се мотаеш в града? Мислех, че искаш да обясниш, да им разкажеш истината.
— Е, да, Уес, обаче не и на скапания им съдебен процес. Стигне ли се до съд, мъртъв съм. Ясно ти е. _Ти ми_ каза това. Нали затова дойдох при теб. Да оправим нещата през задния вход.
Фаръл не отвърна.
— Уес?
— Кевин, ако изключим Божия намеса, ще се стигне до съд. Ще трябва да уредим условията по задържането ти, после да те измъкнем под гаранция…
— Не съм чувал да пускат под гаранция обвинените в убийство.
— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства… но ще преговаряме с прокуратурата.
Тежко мълчание. И доста по-сумрачният глас на Кевин:
— Уес, просто не можем да допуснем това.
— Кевин, опитвам се да ти втълпя, че вече _само това_ остава. Принудени сме да разплетем кълбото по време на процеса… ако не те убият дотогава.
Отново тишина.
— Много те бива да насърчаваш хората.
— Сам си го изпроси.
— Ще ми направиш ли една услуга следващия път, като те попитам за нещо?
— Каква?
— Излъжи ме.
50.
Алиси Тобейн беше във вътрешната стаичка с Филип Мохандас. Н’дум пазеше пред вратата. Въпреки глъчката на понякога превъзбудените гласове наоколо, Н’дум ясно чуваше гласа на Алиси отвътре…
Тя неспокойно крачеше из тясното помещение.
— Филип, губиш си погледа за живота. И се оставяш да те върти на пръста си тази… тази _политичка_. — Почти изплю думата, спря и се извъртя към Мохандас. — Хайде, кажи ми — какво получихме ние? Един от _нейните_ лакеи седна в креслото на районния прокурор. Правим това за нея срещу нещо в замяна… права ли съм? Но къде е отплатата? Къде е това нещо? Имаме само едно голо обещание, но не виждам ползата. И започнахме да се губим в мъглата…
— Само това повтаряш, Алиси, но защо се палиш? Кое съм престанал да виждам? И ще имаме това проклето нещо. Ще ни падат по милион долара в ръцете всеки месец. — Говореше кротко. Махна към вратата. — Момиче, това означава грамадни тиражи на брошурите, ще купуваме време по телевизията, ще правим какво ли не още… Ей, чуваш ли какво ти казвам?
Тя не беше готова да отстъпи. Почти долепи лицето си в неговото.
— Няма с пръст да пипна никакъв _детски център_. Не си говорим за онеправданите дечица. Работим за нашия _народ_ Филип, за да си извоюваме положението на хора. Линчуват един от нас преди три дни и досега _никой_ не е арестуван. И май се догаждам, че никой вече пръста си не помръдва да търси. На това ли му викаш правосъдие? Това ли ни е напредъкът? Това ли искаш?
Той мълчеше.
Алиси отиде до дивана, постоя и пак се обърна към него. Гласът й се смекчи.
— Филип, тя те използва. Вади ти зъбките, един по един. Не виждаш ли? За нея това са игрички. Оплетеш ли се в играта, забравяш накъде си тръгнал, кой си, на кого можеш да вярваш.
— Не забравям нищо. Но тя предлага нещо съществено, от което да се възползваме, за да…
— По дяволите, човече, я се _чуй_! Пак плямпаш за предложенията й, за играта… — Тя силно стисна ръцете му. — Нека сега те попитам — излезе ли Джеръм Рийз от затвора? Оня Драйсдейл още ли си има работата? Да не си забравил, че сутринта искахме с тези две неща да се захванем, преди _сенаторката_ Уейджър да ни се натресе. Помниш ли? Е, успяхме ли?