Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Благодаря ви, Ваша светлост — каза Фримън.
Пулиъс беше стиснала здраво зъби.
— Много добре, Ваша светлост.
— Това е всичко засега — той отпрати с едно махване всички и погледна към пристава. — Извикай следващите.
Съдебните зали за предварително изслушване се намираха на първия и втория етаж. Коридорът извън залите и на двата етажа беше широк около седем метра, с петметрови тавани и покрит с линолеум под. И като изключим звука от падащи кегли, носеше цялата атмосфера,
През часовете, когато съдът заседаваше, рядко имаше по-малко от двеста души, които се движеха напред-назад — свидетели, адвокати, служители, зрители, семейства и приятели. Хората си говореха по коридорите, подпрени на стените. Майки даваха на бебетата си да сучат. Народът обядваше, целуваше се, плачеше, уреждаше сделки. В понеделник и четвъртък сутрин, след като разсилните почистеха, коридорът миришеше на първи учебен ден. Но сега, след изминалите вече седем часа от работния ден, просто си миришеше.
Харди, Глицки и Джеф Елиът стояха скупчени един до друг пред отдел 11. Всички наблюдаваха как задника на Пулиъс изчезва зад ъгъла в дъното на коридора при асансьорите.
— Хубаво е дето правосъдието е сляпо — каза Глицки, — иначе Фримън нямаше да има никакъв шанс.
— Не знам — отвърна Елиът. — Той има Мей.
— Да, обаче нейната премяна, онова провиснало жълто чудо, не подчертава прелестите й като на старата Бетси — на Харди му доставяше удоволствие да я нарича Бетси. Знаеше, че ще свикне и някой ден ще се изпусне. Даже до известна степен с нетърпение го очакваше. Той се обърна към Елиът: — Това беше неофициално изявление.
Джеф беше щастлив, че отново е приет сред тях.
— Разбира се.
— Просто искам да съм сигурен.
— Е, какво мислиш? — попита Глицки. — По Коледа ли ще е процеса? Или следващия Великден?
Харди отвърна, че не знае колко дълго би могъл да отлага Фримън, ако не успееше да я изкара под гаранция. Нямаше да остави Мей в затвора в продължение на година, да чака процеса.
— Не знам. Може би тя ще си плати гаранцията — отвърна Глицки.
— Как ще си я плати? — попита Елиът. — Половин милион долара?
— Колко взима Дейвид Фримън? Половин милион? Ако се проточи цяла година, нищо чудно да станат толкова.
— Как въобще е наела Фримън? — попита Харди.
Глицки повдигна рамене.
— Само ако познавахме някой репортер, на който му се рови.
— Сигурно има някакви пари. Как изглежда жилището й? — попита Харди.
— Апартамент — отвърна Глицки. — Малък. Хубав, но малък.
— Може Фримън да й е клиент — на Елиът явно му допадаше идеята, ровичкаше все в тази посока. — Точно така! Фримън е един от клиентите й. Неш е бил другия.
Глицки обузда ентусиазма му.
— И завещанието е гаранцията, че ще му плати, след като я отърве.
— Какво завещание?
Глицки замръзна на място. Замълча за миг, после се усмихна на репортера.
— Завещание ли казах? Не мисля, че казах завещание.
Харди поклати глава.
— Не, сигурен съм, щях да го чуя. Бях точно до него и не чух нищо като „завещание“.
— Официално изявление ли правите или какво? — Елиът се подпря на патериците си. — Хайде, момчета.
Харди погледна към Ейб.
— Какво мислиш?
— Така и така ще се разчуе — отвърна Ейб, — но би било много хубаво, ако разберем как Фримън се е свързал с Мей. Пулиъс наистина ли иска смъртна присъда?
Харди кимна.
— Нали я чу.
Глицки изложи фактите пред Джеф — завещанието от два милиона, користта като мотив, Фарис като начало потвърдил автентичността на почерка.
— Ами, ето ти парите, ако я измъкне — отвърна Елиът.
Глицки погледна към Харди.
— Това момче сигурно не познава нито един адвокат — каза той. После възкликна: — Джеф, чуй ме, ако има едно нещо, което всички адвокати да правят, то е да си прибират парите предварително.
— Я си помисли — продължи Харди. — Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.
— Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.
— Пико ми казваше, че ние — той и аз — трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.
— Хей! — колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. — Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.
Елиът ги прекъсна:
— Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?
Глицки спря поглед на Джеф.
— Задник на стойност половин милиона долара?
— Без да включваме гаранцията — добави Харди.
Глицки подхвърли:
— Ако я плати.
— Не знам — отвърна Харди. — Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.
22
— Мисля, че си невинна. Затова — беше твърде далеч от истината. Думите за Дейвид Фримън бяха инструменти, с които създаваше желания от него ефект.
Мей Шин пиеше „Шардоне“ в едно от сепаретата на „Тадичс Грил“. Дейвид Фримън, чорлавият й дух — хранител, седеше срещу нея. Преди отправянето на обвинението, той беше отишъл до банката й и с пълномощията на неин адвокат бе изтеглил 50 000 долара, с което почти ликвидира спестяванията й. Знаеше точно на каква сума щеше да възлиза гаранцията. Бе взел дрехите, които й бяха прибрали и ги бе дал да се изгладят, преди да й бъдат върнати. Купил й беше нови гримове.