Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Глупости. Била е на яхтата.

— Не казвам, че не е била. Нали я съдим за убийство.

— Добре. Извинявайте — Фарис отново погледна надолу, забарабани по листа. — Това със сигурност е почеркът на Оуен. Защо не ми е казал нищо?

— Може би си е мислел, че никога няма да излезе наяве.

— Как така няма да излезе?

— Ако не умре, кой би разбрал? Може да е грешка, може да е бил пиян. Може да го е предизвикала, или кой знае. Важното е, че е тук и се явява дяволски добър мотив да убиеш някого.

— Още един —

отвърна Фарис.

— Какво искате да кажете с това „още един“?

Фарис се намръщи, сякаш бе изненадан, че са го хванали да казва нещо на глас. Той стана от стола и бутна веществените доказателства обратно към Харди.

— Нищо — отвърна. — В преносен смисъл.

24

Джеф Елиът ослепя в кабинета на Мори Картер.

Беше започнало, предполагаше той, от нощта след посещението му в моргата — напрежението в подобни моменти, заедно с първата му заглавна статия и всичко останало бяха предизвикали прекалено силен стрес, а винаги имаше — и лекарите го бяха потвърдили — взаимовръзка между стреса и началото на пристъпите му.

Но дисеминираната склероза бе коварно нещо. Не беше като да се появи и да ти изпразни главата. Бе започнало една сутрин с изтръпване и боцкане в краката. Чувстваше левия си крак така, сякаш през него минаваше нисковолтов ток. После в течение на няколко седмици усещането не само не изчезна, но стана по-лошо и кракът му се превърна в тежест, която влачеше със себе си. Тогава отиде на лекар и бомбата избухна.

Десният крак си бе отишъл две години по-късно. Но оттогава бе имал пет добри години, три на „Преднизон“, а после, защото мразеше стероидите, се бе опитал да мине и без него. Започваше да си мисли, дори успешно.

Толкова успешно, че когато се събуди с леко замъглено зрение, изобщо не го свърза с дисеминираната склероза. Не му обърна внимание. Ако не гледаше в нещо конкретно, не се усещаше.

Макар тази сутрин доста да го бе усетил. Дясното му око изглежда изобщо не можеше да фокусира, а върху половината от онова, което можеше да види с лявото, имаше кафеникаво петно. Трябваше да иде на лекар, но това беше шансът, за който бе работил толкова упорито. Той беше човекът на деня. Веднага щом уредеше още няколко неща тук, щеше да отиде да се прегледа.

Мори Картър си вършеше работата от една сграда на около две пресечки от Палатата. Имаше черно-бяла еднометрова квадратна табела над вратата отвън, забита на старата тухлена стена, която гласеше „Освобождаване под гаранция“. Вътре мястото пред големия прозорец отпред се заемаше от бюрото на секретарката на Мори. Зад бюрото се намираше картотеката и звукоизолационната преграда, която отделяше личния кабинет на Мори.

Беше вторник следобед. Джеф прекара по-голямата част от сутринта по следите на онова, което бе пропуснал предишния ден — гаранцията на Мей. Не беше нещо, заради което да се спира набирането на вестника — хора, дори и заподозрени в убийство, непрекъснато бяха пускани под гаранция — притесняваше го фактът, че го бе разбрал от телевизията. Трябваше да се съсредоточи над материала си, а не да се тревожи за очите си.

Истинската сензация, ако съществуваше такава и той успееше да се добере до нея, бе връзката Мей — Фримън. Заедно с факта, че Мей беше пусната под гаранция, той бе открил и на колко възлиза таксата на Фримън, така че Харди и Глицки явно бяха прави — съществуваше източник на пари.

Но Дороти, секретарката на Мори, каза, че нямала право да говори за техните клиенти — но можели да си говорят за всичко останало. Мори бил отишъл до Палатата. Искате ли да почакате? Мога да ви направя кафе.

Джеф си помисли, че това беше най-хубавото момиче, което бе срещал в Сан Франциско. Носене басмена рокля и кожата й бе осеяна с лунички. На Джеф му мина през ума, че може би дори го смяташе за готин, независимо от патериците му.

Тя също беше от Средния Запад — Охайо — и се бе преместила тук преди четири месеца, живеела с една приятелка в „Хайт“, не било, каквото очаквала. Щяла да продължи да учи, за да вземе диплома за медицинска сестра, вече била специализирала биология, така че нямало да е много трудно, но щяла да се запише вечерно, а дотогава тази работа й стигала за сметките.

Джеф можеше да слуша цял ден, дори започваше да се чувства удобно и да й разказва туй-онуй за себе си. Откри, че се опитва да избегне нарастващото кафяво петно, че му се иска да не препречва погледа му, за да може да я вижда, но точно тогава Мори влезе, току-що беше внесъл гаранцията. И причината, поради която Джеф бе дошъл, излезе на преден план.

Само че Мори нямаше да му каже. Било поверителна информация. Бяха отзад, в частта от помещението, което принадлежеше на Мори, зад преградата.

— Но ние знаем на колко възлиза гаранцията.

Мори имаше лъскаво, олисяло чело с рошави бели вежди. Върху картата на лицето му носът представляваше малък континент. Ушите му стърчаха, а челюстта висеше. Той се облегна назад, с крака на бюрото и вдигна цигарата към моравите си устни. Явно се забавляваше. Издуха струйка синкав дим и замислено запремята език.

— Тогава какво друго мога да ви кажа?

— Мей Шин е внесла петстотин хиляди долара, така ли?

— Както сам казахте, явно знаете на колко възлиза гаранцията.

Джеф се бореше с надигащия се пристъп на паника. Погледна надолу към бележника си и откри, че не може да различи написаното от него.

— Гаранцията беше половин милион долара — настоя той. Беше от стреса, от този въртящ се в кръг разговор. Трябваше да го приключи и да се махне оттук. Стаята се стесняваше — цигарения дим, странната светлина. — Да предположим — продължи той. — Нормалната ви такса — да предположим, че съм ваш клиент — е десет процента, нали?

Мори го остави да се хване за нещо, кимна и издуха още дим.