Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Вървяха чак до парка „Президио“ — почти два километра — преди да обърнат и да поемат обратно към къщи. Харди разказа на Франи за Пулиъс и за решението й да издейства възбуждане на дело от върховните съдебни заседатели и да придвижи нещата към Върховния съд.
— Защо иска да го направи? Чак такъв проблем ли е отлагането? Аз пък си мислех, че всички процеси се проточват до безкрайност.
Харди направи няколко крачки, наистина се разхождаше, отпускаше се. Примижа срещу слънцето.
— Това е горещ материал. Няма да остави нещата да изстинат.
— Джеф Елиът —
— Точно така, но сме изправени пред един истински проблем. — Харди набързо сподели какво го бе занимавало, когато го спряха полицаите. — Работата е там, че веднъж започнеш ли да питаш за мотива, отваряш кутията с червеи.
— Ако го е направила за парите, тогава защо е хвърлила тялото в океана? Но ако не го е направила за парите, защо не е изгорила завещанието или не го е унищожила?
— Именно.
Те продължаваха да вървят, размишлявайки върху казаното. Слънцето се бе скрило зад сградите. Не беше студено, но в спускащите се сенки се усещаше хлад и Харди спря, и хубаво уви Ребека в сакото си.
— Има и още нещо — добави той, — въпреки че мразя да го споменавам.
— Какво?
— Пръстенът. Пръстенът на Мей.
— Какво за него?
— Той го е носел. Оуен го е носел.
— Какво значение има това?
— Не знам, но би могло да означава, че той си го е сложил, че го е носел, че между тях е имало нещо, че не я е напуснал. А ако нещата стоят така и тя не го е убила заради парите, довиждане мотив.
— Има доста „ако“-та.
— Така е, но не започва с „ако“. Той наистина е носел пръстена.
— Не може ли просто да са се скарали, стигнало се е до скандал, пистолетът е бил там…?
— Ако е било така, тогава не е предумишлено убийство. И определено не подлежи на смъртно наказание.
Франи се притисна по-близо до Харди.
— Мъчно ми е за тази жена. Не бих искала някога да преследваш мен.
— Аз те преследвах.
— Виждаш ли? — усмихна му се тя. — Точно това имах предвид.
25
Имаше неща в професията, с които Глицки никога нямаше да свикне. Едно от тях беше истинската същност на призовките и арестите.
Начинът да намериш някого, когато го търсиш, беше да отидеш в дома му рано сутринта и да почукаш на вратата му. Колкото и удивително да беше, никой не очакваше да бъде арестуван рано сутрин. Така че това беше най-подходящото време за извършване на арест.
Но снощи отново бе излизал заради онази стрелба от кола. Бяха получили сведения — вероятно от съперническа банда, но сведения си намираш, откъдето можеш, — че колата на стрелеца, със скрито в багажника оръжие, се намира в един склад на „Филмор“.
Така, че Глицки, заедно с няколко ченгета бяха отишли дотам, оставяйки топлата вечер да се разтвори в щипещия, мъглив студ, докато седяха в неговата цивилна кола, пиеха чай, ядяха бисквити и чакаха някой да дойде и да отвори склада. Както и стана.
Намериха пушките. Таз вечерният заподозрян, загубил ума и дума и уплашен до смърт, беше признал, че той е вкарал колата, но те го били принудили, бе човече, а той изобщо не бил стрелял. Тримейн Уилсън. Той стрелял. Уилсън. Този свидетел, за разлика от Девън Лайтрайс Уотърингтън, наистина можеше да потвърди, че Уилсън е бил в колата с пистолет в ръка, и ако не започнеше да извърта, което и вероятно щеше да направи, когато се съвземеше от уплахата, Глицки можеше и да успее да повдигне обвинение срещу Уилсън.
Така, че след четири часа сън — мракът все още не се беше разсеял напълно и мъглата бе толкова студена, колкото и когато я бе оставил — Глицки се озова отново в предградията. Пътеката, водеща към вратата, представляваше напукана циментова ивица, която разделяше претъпкания, наблъскан догоре четириъгълник земя — вероятно също зациментиран, като се изключи стъблото на фиданката, щръкнало на около две стъпки от земята и прекършено от някого. Голата пръчка, не по-дебела от два сантиметра, послужи на Глицки като нагледен пример за това, какво се случваше с всичко, което дръзнеше да порасне тук.
Както винаги, щяха да се опитат да го направят чисто и бързо. Понякога се получаваше, понякога не. Въпреки, че за всеки случаи три униформени ченгета бяха отишли да покрият задната врата на къщата близнак. Глицки разполагаше с още двама, с извадени пистолети, зад гърба си на алеята, и други двама на улицата, които бяха излезли от колата си и използваха бронята й за прикритие, с оглед на напълно възможния вариант от големия прозорец без рамка изведнъж да избухне стрелба.
Изглеждаше цяло чудо, че една от уличните лампи все още светеше. Продължителността на живота на уличните лампи в кое да е от предградията след падането на нощта можеше да се измерва в минути, преди някой от „стрелците“ да я е изкарал от строя. На светлината на тази не беше трудно да се различат дръпнатите пердета на предния прозорец. Мрежата за комари на вратата зееше отворена, оградена от всевъзможни на цвят драсканици.
Глицки си погледна часовника. Задният вход трябваше да е покрит досега. Той се извърна, и направи знак на момчетата, които се бяха скрили зад колата на улицата. Те вдигнаха палци нагоре — мястото беше, на теория, обезопасено.
Сега вече нямаше нито мъгла, нито студ, нито мрак. Само биещото му сърце, пресъхналата му уста — всеки път ставаше така — и вратата, на която трябваше да се почука. Три леки почуквания. Той беше извадил пистолета си, и чу раздвижването отвътре. Дрънкане на верига. И пред него застана едно голо от кръста нагоре, само по долнище на пижама, четири годишно момче, което търкаше сънено очи.
— Кой е?
Зад него се чу женски глас, и момчето отстъпи назад, като остави вратата отворена. На Глицки никак не му харесваше момчето да е между него и неговия престъпник. Беше виждал типове — надрусани или не — да вземат собствените си деца за заложници или жени, или майки, който се случеше наоколо.
Глицки не изчака. Имаше заповед и Тримейн Уилсън се търсеше за убийство при особено тежки обстоятелства. Тримейн нямаше да може да си наеме някой мазен адвокат, който да го измъкне въз основа на технически неправомерно влизане. Момчето беше отворило вратата — това щеше да свърши работа.