Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Къде ти е удобно? Къде се намираш в момента?
Беше три и половина, щяла само да се преоблече и после да иде на тренировка. Щяла да бъде в „Силни тела“, близо до „Бродуей“ и „Ван Нес“, към шест. Ако се изсилеше малко, можеше да си каже, че му е на път за вкъщи.
Джеф не разполагаше със самостоятелна стая, но имаше прозорец, а другото легло беше празно, така че бе все едно, че разполага. Беше настанен в болницата „Кайзер“, близо до „Масоник“ и прозорецът му гледаше на север. Червените върхове на моста „Голдън Гейт“ пробиваха облачната
На Джеф Елиът нямаше да му мигне окото дори, ако навън, над купчина с лава духаше мусон — поне щеше да го види.
Зрението му, под успокоителното въздействие на „Преднизона“, бе започнало да се възвръща тайно като крадец рано тази сутрин — смътна, по-светла сянка сред цялата тази тъмнина.
Страхуваше се да повярва. Тази болест не връщаше. Отнемаше и задържаше отнетото. Първо краката му. Сега зрението? Още наистина нямаше кой знае какво за гледане. Някакви форми, но тъмни.
Той можеше да притисне очите си с ръце и да остане така за минутка, и тогава се появяваха малки експлозии от светлина — пурпурно, зелено, бяло, — явно от вътре, от мозъка му. Не знаеше дали истински слепите хора изпитват същото. Въпреки че дразнението не идваше от външната светлина. Сигурен беше в това. Възможно ли бе оптичният му нерв все още да реагираше?
До сутринта не остана никакво съмнение. Поне нямаше да бъде напълно сляп. И през целия ден, между дремките, състоянието му все повече се подобряваше и сега вече можеше да вижда. Не идеално, все още размазано, но достатъчно.
Дороти Бърджес — от кабинета на Мори се беше отбила, преди да иде на работа тази сутрин, просто да види дали е добре, донесла му бе цветя. Сега отново влизаше през вратата — часът за свиждания — усмихната, загрижена, най-приятната гледка, разкривала се някога пред очите му.
Тя седна.
— Как се чувстваш?
Той се надигна в полуизправено положение.
— Много по-добре. Мога да те видя.
Не се бе обаждал на родителите си в Уисконсин. Не искаше да ги тревожи. Мислеше да им звънне, когато пристъпът преминеше, когато можеха да се определят размерите на последното поражение. След като снощи го приеха, Джеф се обади в „Кроникъл“, но оттам никой не дойде да го види.
Не знаеше какво да каже на Дороти. Преди склерозата не бе излизал кой знае колко с момичета, а след като изгуби способността да използва краката си, увереността му в тази област бе спаднала до нулата. Беше се съсредоточил върху кариерата си. Справяше се добре — не искаше нищо повече.
Ако си сакат, не можеш да очакваш жените да се тълпят около теб, освен от съжаление, а той нямаше нужда да го съжаляват. Знаеше, че вероятно бе последният девственик на двайсет и пет в Сан Франциско, ако не и в света, но това не го притесняваше. Можеше да го преживее. Поне беше жив. Човек ясно трябва да държи сметка за приоритетите си.
Дороти премести стола срещу леглото и постави ръка до краката му. Косата й имаше цвета на житото, точно преди да го ожънат. Бялата блуза беше с изрязано деколте, избродирано по края със сини метличини, които чудесно подхождаха на очите й. Лунички по изгорелия врат. Откри, че не може да спре да я поглъща с поглед, като въздуха, който дишаше.
— Вторачвам се.
Тя се разсмя, още слънчева светлина.
— И аз щях да се вторачвам, ако вчера съм била сляпа.
— Съжалявам — каза той. Винаги се чувстваше длъжен да се извинява заради тази проклета болест. — Нямах намерение да въвличам никого във всичко това. Не се чувствай длъжна да идваш да ме посещаваш. Аз съм добре.
— Наистина е ужасно главоболие — дразнеше ли го? — Днес точно казах на Мори: „Предполагам, че трябва отново да отида да посетя онзи ужасен Джеф Елиът. Той наистина ми вгорчи живота, като ослепя така в нашия офис“.
— Просто исках да кажа…
— Знам какво искаше да кажеш. И е глупаво — тя го потупа по крака. — Добре ли те хранят тук?
Джеф се опита да си спомни.
— Предполагам. Сигурно съм ял. Няма значение. Така и така утре ще ме изпишат. Искат просто да ме наблюдават един ден.
— „Кайзер“ — усмихна се тя, — дръжте леглата празни. Човек никога не знае кога на някой може да му потрябва легло.
— Няма значение — повтори той. — Имам нужда единствено от стероиди. Не е необходимо да съм в болница.
— Имаш нужда от силна храна.
— Предполагам. Никога не съм се замислял особено за това какво ям.
— Никога не си мислил за ядене? Аз пък непрекъснато мисля.
Очите му обходиха стройното й тяло.
— Къде я слагаш?
— Не се тревожи — отвърна Дороти. — Намирам й място. А сега, кажи ми, кой ще дойде да те прибере утре, когато те изпишат? Как ще си идеш до вас?
И за това не беше мислил. Вероятно щеше да вземе такси. Надяваше се колата му все още да е паркирана на едно от определените за инвалиди места зад Съдебната палата.
— Добре, тогава се уговорихме. Ще дойда утре да те закарам до вас, и да ти сготвя нещо. След това повече няма да се притеснявам за теб — тя се изправи, наведе се и го целуна. — Не се надувай много — каза и после изчезна.
Харди си мислеше не за първи път, че е прекалено наясно със себе си. Нямаше ли да бъде хубаво, ако понякога можеше да се самозалъгва? Да не разнищва мотива за всяка своя постъпка до най-малката подробност.
Искаше да види Селин и то не в кабинета си. Това беше проблемът.
Но просто бе решил — миналата седмица, веднага щом бе изникнал, — че няма да направи нищо по въпроса. Прекалено рисковано беше — за него, за Франи, за новия живот, от който се чувстваше по-удовлетворен, отколкото изобщо някога бе смятал за възможно. Струваше му се, че понякога се срещаш с хора, които мигновено можеш да разпознаеш по това, че притежават едва ли не химическото свойство да се промъкват незабелязано в живота ти. Тези хора — мъже или жени — можеха да те заредят с енергия, ако още не си се установил. Но ако имаш кариера и семейство, и собствен ритъм на живот, подобен заряд можеше само да унищожи всичко. Искаш ли да не излизаш от орбитата си, избягваш подобни допълнителни емоции. Проста работа.