Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Семейството му си бе у дома. Някои от приятелите му, без съмнение, бяха на петстотин метра оттук, в „Шамрок“. Можеше да се обади на Глицки или на Пико, да излезе и да обърне по няколко чашки, да хвърли няколко стрелички. Но някак си съзнаваше, че това нищо няма да промени. Беше съвсем сам, изваден от орбитата си. Опитваше се да усети притеглянето на другите тела, старата позната гравитация. Не можеше нито да я усети, нито да й се подаде.
Онова, което трябваше да направи, беше утре сутринта да отиде кабинета на Драйсдейл и да си подаде оставката. Просто да прекрати. Да свие платната. Иди и поискай Моузес да те вземе на старата ти работа в „Шамрок“ и се върни към предишния си живот.
Нямаше нужда от парите. Можеше
Изтръпнал целия, той се изправи от количката и се запъти към стената на басейна — бетонен кръг с дълбочина метър и петдесет. Пъхна ръце в предните джобове на горнището си и напипа ключовете си в десния.
В орбитата му точно сега имаше един-единствен човек. И тя, мислеше си Харди, също беше съвсем сама. Вчера си бе помислил, че може би е луда. Днес виждаше нещата в съвсем друга светлина. Селин едва се държеше. Баща й бе всичко за нея. Дали харесваш и се възхищаваш на Оуен Неш или не, дали взаимоотношенията им са били хубави или лоши — контролирал ли я е, или не, тя бе оставена със зееща рана. Ако беше избухнала пред Харди, то бе, защото се беше стегнала прекалено здраво, задържаше всичко вътре в себе си. Затова и бяха тези продължителни тренировки — за да го изкара.
Но не се получаваше. Поне не още. Опитваше се и беше разбрала. Знаеше, какво й трябва — трябваше й някакъв изход от празнотата, самотата, болката от прясната рана. Опитваше се, но й трябваше време.
И още нещо, трябваше да го приеме, имаше нужда от него. Поради незнайно каква причина, той беше спасителното въже. Както тя бе казала, не я интересуваха професионалните им взаимоотношения. Той беше свързан с нея…
И точно заради това трябваше да напусне. Това не бе негова работа. Не беше негова грижа. Не можеше да се намесва в живота му.
Но тя се намесваше. Опитваше се да се убеди, че е на ниво, което може да контролира. Не можеше да си позволи да направи нещо, което да заплаши Франи; тя също разчиташе на него. Както и Ребека, и нероденото дете. Ако изобщо имаше някакво мнение за себе си, то беше, поне се надяваше да е така, че е почтен човек и той се бе отдал изцяло на Франи. Обичаше Франи. Животът му го задоволяваше. Собствената му безкрайна празнина изглежда бе изчезнала през последната година, и то благодарение на нея. Тя беше неговата опора и той знаеше, че трябва да се върне обратно в орбитата й. Собственото му спасение, знаеше той, бе там, с нея. Но също така знаеше, че няма да се откаже — нито от правото, нито от делото — и знаеше защо. Надяваше се — обикновено не би се молил, но сега се молеше, — че няма да направи нищо заради привличането, заради връзката. Отново си повтори, че може да държи нещата под контрол.
29
„Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Съдия Лио Чоморо го беше чувал хиляди пъти от баща си. Съветът винаги му се бе струвал погрешен. Начинът да постигнеш нещо беше да го желаеш, да се съсредоточиш върху него. Така бе постигнал всичко, което днес притежаваше — съдийско място преди четирийсетте, красива жена, три интелигентни деца, къща в Сан Франсис Ууд.
Но напоследък бе започнал да си мисли, че в края на краищата в съвета на баща му може и да имаше нещо вярно. Беше си пожелавал и пожелавал някой ден да може да свали от плещите си товара на добрия администратор, което само по себе си бе нещо, с което да се гордее човек. Лио винаги се бе проявявал като организатор, общественик, достатъчно интелигентен, за да бъде лидер, но последовател на теорията, че добрият лидер първо трябва да се научи как да бъде добър последовател.
И заложбите му го бяха измъкнали от Модесто и от гаража на баща му. Той винаги бе смятал, че постоянството в ученето, а не толкова умствените му способности, му беше помогнало да изкара матурата в „Сан Хосе“ и после да влезе в правния университет „Хейстингс“ в Сан Франциско.
В „Хейстингс“ не бе стигал до страниците на „Лоу Ревю“, не беше сред първите десет процента, не беше ухажван от големите фирми. Но бе изкарал, бе взел държавния изпит на втория път и си бе намерил работа като деловодител в Централната щатска прокуратура.
Работеше усилено. Никой не можеше да каже, че не е лоялен и прилежен служител и когато главният прокурор най-накрая беше избран в Конгреса, Лио стана пръв помощник по бюджетните въпроси. Той беше по организацията, експедитивен и безпристрастен. Някой не си ли вършеше работата, уволняваше го. Имал семейство, ами тогава е трябвало да работи повече, като вижда, че секирата се задава.
Аритметиката в бюджетната игра му харесваше. Беше така просто. Имаш толкова и толкова пари да похарчиш, първо се оглеждаш наоколо за онези, които са били добри към теб, после включваш службите, от които имаш нужда и орязваш, ако сметнеш — или поискаш — за необходимо, там, където системата не работи ефикасно. И уравняваш сумите. За организиран човек като Лио, това беше детска игра.
Например, по време на някои съвещания по бюджета Лио бе вдигнал много шум около това, че на либералните съдии, особено в Сан Франциско, им се плаща много, а те не правят нищо — пускат хора, хванати при полицейски клопки, просто така. Кръц, кръц. Отрязване на премиите към заплатите, премахване на съдийските повишения.
Разбира се, за да оцелееш ти самият, не създаваш кой знае колко приятели. Наистина не можеш да си го позволиш. Но вместо това имаш съюзници — главният прокурор, впоследствие губернатор, например, се оказа дяволски добър. Жената на Лио, Джина, също. Страхотна, много по-умна от него самия — и привлекателна. Републиканка от Санта Барбара, тя също беше работила като държавен служител, но след като се сдобиха с Лио младши, всички мисли за политика се изпариха от главата й. Сега тя бе негов съюзник. Беше лоялна и си гледаше задълженията. Не беше ли това живот, а?
Накрая, съобразно плана, Лио получи онова, което бе желал. При напускането си от прокуратурата неговият наставник, губернаторът, го беше възнаградил за шестнайсетгодишната вярна служба, като го бе назначил на съдийско място в Сан Франциско. Само дето сега, когато вече беше тук, откри, че работата носи цялото очарование на кланица, само дето вместо добитък имаше хора.
До пристигането на Лио Чоморо, преди осемнайсет месеца, отговарящите за графика на Върховния съд съдии се сменяха на всеки шест месеца. Работата беше толкова скучна, че от никого не можеше да се очаква да издържи по-дълго от това. Но бюджетната философия на Лио, докато беше работил за губернатора, комбинирана с липсата му на вяра в личното приятелство, бе създала около него облак от политическо негодувание и съдиите от Сан Франциско не губиха време да го поставят на мястото му — а именно месечния график, където си и остана.
Каква ирония на съдбата. Лио беше съдия, който мислеше, че на света съществува справедливост. Или поне трябва да съществува. Вярвал бе, че ако работиш къртовски и си изпълняваш задълженията както трябва, хората ще започнат да те уважават. Ще те повишат. Ще се изкачиш нагоре.
Ха-ха!
Днес, вторник, седми юли, Лио Чоморо се потеше под тогата си в отдел 22 и се занимаваше с неща, които не би възложил и на деловодителя си. Графикът беше необходимо зло във всички големи юрисдикции — трябваше да има някакъв механизъм, който да определя кои заподозрени в кои съдебни зали да отидат, дали са готови, или не, делата за процес, цялата административна работа, която бе нужна, за да се поддържа експедитивността на осемте съдебни зали и техния персонал, така че наказателнопроцесуалната система да може да продължава да мели.