Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.
— Излязохте ли изобщо? — попита той.
— Моля?
— Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.
Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше,
— Не — отвърна тя най-накрая. — Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му — тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: — Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.
Харди протегна ръка.
— Това ли са телефонните извадки?
Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.
— Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.
— Е, и как изглежда двайсети юни?
— Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.
Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката — беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.
— Я гледай — каза той.
Глицки кимна.
— Забелязах. Никакви разговори с Япония.
Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.
— Никак не си забавен, да знаеш.
Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.
— Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? — Харди преглеждаше страниците, като върна на март.
— Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.
— Не, аз ще… — изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.
— Какво? — попита Глицки.
— Нищо — той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. — Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.
— Добър татко си.
— Знам. Удивлявам се сам на себе си — той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. — Ще ги прегледам лично. Благодаря.
Глицки се изправи.
— На теб благодаря. Това не се вмества в представата ми за приятно прекарано време.
Харди се пошегува.
— Господ, казват, бил в дребните неща.
— Мъдреците още го търсят. Искаш ли да ти затворя вратата?
— Ако обичаш.
Надяваше се да е сбъркал, но не мислеше така.
Харди не го биваше много в сметките, но имаше вродена склонност към числата, особено към телефонни номера. Не се беше обаждал скоро на телефона от разпечатката за март, но веднага щом го видя, разбра, че му е познат.
Той сграбчи листовете и започна да ги преглежда отзад напред. Номерът се появяваше и през февруари, по-често. Два пъти в седмицата през януари. Всичко на всичко осемнайсет обаждания.
Може номерът да беше сменен, но на Харди не му се вярваше. Вдигна телефона на бюрото си и го избра. Последваха три иззвънявания.
— Това е 885–6024. Моля оставете името и телефона си и аз ще ви се обадя.
Устата на Харди бе пресъхнала. Лявата му ръка стискаше преспапието толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Преспапието!
Спомни си за нефритения пръстен на Оуен Неш, характерния филигран, животинския мотив. По-раншната теория на Франи. В първия миг не можа да измисли какво да каже. Лентата пращеше в ушите му. Той се насили да остави съобщение на телефонния секретар в дома на съдията от Върховния съд Андрю Б. Фаулър.
— Анди — каза Харди, — Дизмъс се обажда. Трябва да поговорим. Ще мина още сега през кабинета ти, но ако не успея да се свържа с теб, докато получиш това съобщение, моля те незабавно ми се обади. Спешно е, много е спешно.
Част трета
32
Харди пъхна преспапието в джоба си и излезе, минавайки небрежно, доколкото можеше, покрай останалите кантори в прокуратурата. Като си помисли: „Не сега“, видя Джеф Елиът да слиза от асансьора и понечи да се шмугне в едно от помещенията на следствието, намиращо се точно пред вратите на прокуратурата. Не беше достатъчно бърз обаче. Чу името си и спря, хванат на местопрестъплението, с ръце в джобовете.
За репортер Джеф изглеждаше деликатен, дори сдържан. Може би, помисли си Харди, беше заради патериците, заради тях и заради усмивката. Да не споменаваме пък днешната подпухналост и слънчевите очила. Нямаше как да не ти се прииска да помогнеш на момчето.
— Неподходящ момент, а?
Харди кимна.
— Малко.
— Върви тогава. Ще говоря с г-ца Пулиъс.
Имаше някакво особено удовлетворение в това, че сега Елизабет беше официалният обвинител по делото. Естествено, тя щеше да бъде ценен източник. Но Харди усещаше, че ако не друго, поне на него се падаше правото да контролира изтичането на информация за „Кроникъл“. Това не влизаше в служебната йерархия и той не искаше да й даде свободен достъп до онова, за което тя най-много копнееше — пресата.
— Имам минутка, Джеф, какво мога да направя за теб?
— Можем ли да поговорим някъде? Сведенията ми са неофициални.
Върнаха се обратно в коридора на прокуратурата и Харди отключи една от чакалните, предназначени за семействата на жертвите, свидетелите и редки съвещания. Имаше жълто канапе — градската управа отдаваше предпочитанията си на зеленото и жълтото — и съответно кресло. Литография на моста „Голдън Гейт“ в специално „ограничен“ тираж от три и половина милиона екземпляра съживяваше стената.