Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Мей Шин.
Пауза.
— Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.
Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.
— Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.
В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:
— Къде можем да се срещнем?
Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси
Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата — старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки — и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.
Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора — всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.
Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.
Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.
Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.
Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст — кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.
Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.
Харди му махна и Анди се настани на стола до него, като си поръча ром „Анейо“ в затоплена тумбеста чаша. Последва жизнерадостна размяна на поздрави, ритуал и за двамата, но това бързо приключи. Харди бръкна в джоба си, извади преспапието и го постави на бара, помежду им. Завъртя го лекичко.
Ето го — целият свят на Анди Фаулър в орбитата на един нефрит. Нямаше какво повече да се увърта:
— Мей Шин ти го е дала, нали?
Фаулър беше обгърнал с ръце кехлибарената течност. Нямаше мисъл да се отрича.
— Как разбра?
— Извлеченията от телефонните разговори — разказа му как е стигнал до разкритието, как е събрал нефритените скъпоценности — преспапието му, пръстена на Неш — заедно.
— Както и да е, има дузина обаждания на твоя номер, може и повече.
— Толкова много? — доволен ли изглеждаше?
— Какво става тук, Анди? Не можеш да гледаш това дело.
— Сега вече ще излезе наяве, нали?
— Не виждам как може да не излезе.
— Кой друг, освен теб, знае?
Харди отпи от бирата си. Не беше насоката, която бе очаквал.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, кой е разбрал, Диз? — той стовари ръка върху бара, чукче от плът. — По дяволите, какво мислиш, че искам да кажа? Кой друг знае за това?
Харди зарея поглед в пространството между тях. Това бяха първите груби думи, които съдията някога бе отправял към него. Фаулър моментално постави ръката си върху неговата.
— Съжалявам, Диз. Не исках да те обидя.
Но го направи. Добре, беше в стрес. Харди можеше да не му обърне внимание, да го забрави, почти.
Фаулър вдигна чашата си, отпи глътка и пак я остави. Гласът му отново се владееше.
— Предполагам, че онова, което искам да знам, е какво следва сега?
— Бих казал, че зависи от онова, какво е било преди.
Фаулър кимна.
— Значи никой друг не знае.
— Не съм казвал подобно нещо.
— Напротив, каза.
Всички бяха комарджии. Всичко беше обявяване, залагане, блъфиране.
— Добре. Защо не ми разкажеш? Да започнем оттам.
Барманът се приближаваше към тях.
— Едно двойно, ако обичате — поръча Фаулър. — И налейте на приятеля ми още една халба.
Бяха в едно от обширните ъглови сепарета, на десетина метра около тях нямаше никой, седяха под прав ъгъл един от друг, почти коляно до коляно, възрастният, добре изглеждащ мъж в официален костюм и другият, вероятно строителен работник, а може би син на по-стария. Определено не бяха любовници — в Сан Франциско двама мъже сами винаги изглеждаха подозрително. Но езикът на тялото изобщо не подхождаше за такова нещо. Бяха близо един до друг, заети с някакъв разговор, който пораждаше напрежение помежду им.
— Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.
Нямаше никой, освен галеристката — оказа се, че е собственичката — и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика — предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.