Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал — на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.

Всичко

това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.

Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му оставаше друго, освен да натисне звънеца. Отговори му приятен, добре поставен женски контраалт:

— Да. Кой е?

Харди се представи. Каза, че отново става дума за случая „Брий Бомонт“. Че съжалява. Не й изясни каква е неговата роля, защото всъщност не играеше никаква.

Тя се поколеба, после го помоли да почака. За миг си помисли, че е извадил късмет и сложи ръка на облата дръжка, изчаквайки да щракне при отварянето. Вместо това от домофона рязко се разнесе раздразнен мъжки глас:

— Кой е, по дяволите? Вече разговарях с вас пет-шест пъти. Разпита ме разширеният състав. Кога най-после ще ме оставите намира? Кълна се в Бога, че се опитвам да ви помагам, но този път се изкушавам да поискам съдебно разпореждане. Направо е смешно.

Но вратата щракна и Харди отвори.

Въпреки внушителността на къщата си и дори въпреки раздразнения си тон, Джим Пиърс се оказа приятен човек. Отвори външната врата още преди Харди да стигне до средата на алеята.

— Да не би в днешно време да сменят следователите всеки пет минути? Нищо чудно, че не стигате доникъде.

Харди присви очи от ярката слънчева светлина. Пиърс бе облечен с бяло поло с цветен монограм отляво на гърдите, с износени, но изгладени панталони в цвят каки и мокасини с ресни на бос крак.

— Тъкмо гледам мача. „Нотр Дам“ и сборния на Щатите. Ирландците ги правят на пух и прах. Обичате ли футбола?

— Харесвах „Нотр Дам“, когато Парседжан им беше треньор — каза Харди. Изкачваше се по стълбите към верандата, а Пиърс вече излизаше от тъмната вътрешност на къщата. — Редно е да ви уведомя, че не съм от полицията.

Пиърс спря и се извърна назад.

— Кари май спомена, че е заради Брий… О, няма значение. — Беше негов ред да присвие очи. Харди остана навън, очертан в рамката на портала. — И така, какво мога да направя за вас? За какво става дума?

Харди се представи като адвокат, нает от Рон, съпруга на Брий.

— Звънили сте му миналата седмица.

Изблик на изненада:

— Наистина ли?

— Да, сър, така ми се струва.

Изразът на учудване се задържа на лицето му, докато той видимо се опитваше да си спомни.

— Добре тогава, сигурно съм се обаждал. Казал ли съм за какво го търся?

— Помолили сте го да ви позвъни. Нещо за книжата на Брий. Той обаждал ли ви се е?

Този път на Пиърс не му се наложи да размисля:

— Не.

— Може ли да ви попитам какво сте искали?

Образът на приятен човек полека-лека взе да избледнява. Започваше да му писва да отбива въпроси за Брий.

— Едно от задълженията ми обхваща връзките с обществеността — заяви той. — Струва ми се, че е отнесла доста материали със себе си, след като напусна. Ще ни е от полза да си ги получим обратно.

— А защо не я помолихте приживе?

— Помолих я. Тя не бе много предразположена към компанията, след като напусна. Помислих си, че може би Рон ще бъде малко по… отстъпчив.

Пиърс постепенно се бе отдръпнал назад към портала и сега стоеше на около половин метър от Харди с ръка на вратата и по всичко си личеше, че се кани да се сбогува.

Но нещо го възпря.

— А имате ли нещо против аз да ви питам нещо?

— Моля.

— Какво правите като адвокат на Рон? Нали полицията не го подозира?

— В момента изключват един по един заподозрените, а той е сред тях. Може би ще открия нещо, с което да го измъкна.

— Значи не мислите, че той е убил Брий?

Нещо в тона му накара Харди да наостри уши. Той вдигна глава.

— А вие така ли смятате?

— Не. Не съм казал подобно нещо.

— Интересно. Прозвуча ми точно така.

— Не. — И отново въздъхна, този път с очевидна умора. — Господи, кога ще свърши всичко това? Не зная кой е убил Брий. Бездруго все още не мога да повярвам, че някой я е убил, че умишлено е сложил край на живота й.

Харди внезапно забеляза бледността на Пиърс под зачервените му страни — от безсъние, от седене в затворени помещения. Затъмнената къща. И той като Канета съобрази, че Пиърс е в своеобразен траур. Още един, съсипан от смъртта на Брий.

Тази жена определено бе оставила празнина след себе си.

— Господин Пиърс, а според вашите догадки защо е била убита?

Безучастен поглед — вниманието му вече не бе съсредоточено върху Харди.

— Не зная.

— Съзнавам, че не можете да ми разкажете какво сте говорили пред съдебните заседатели…