Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— И ще ви направя още едно признание — продължи тя. — Аз казах на Кисьов да ви повика на нашата маса… Още докато се колебаехте на входа.

Той съвсем се обърка:

— Наистина ли? Може би за да разберете какво е останало от мен?

— Доста е останало! — Тя се засмя свободно и както му се стори, малко нехайно.

Това неуловимо го бодна по сърцето. Тя сякаш усети, че малко е прекалила, затова прибави сериозно:

— Във всеки случай не очаквах да ви видя професор… Може би лекар, като баща ви…

Той се прибра тая нощ влюбен у дома си, влюбен и отчаян едновременно. Разбираше за какво е влюбен, но не разбираше защо

е отчаян. Навярно му се струваше непостижима в своето съвършенство. И дори да я постигнеше по някакъв начин, навярно никога истински не би я заслужил. Той побърза да си легне, но не заспа с часове. Искаше му се да лети, искаше му се да се сражава, да звънтят саби, да крещи победоносно над трупа на някакъв повален негодник. Искаше му се да я спасява от бури и зверове, да я носи на ръце, да я свестява с дъха си. Смътно усещаше, че е станало нещо странно с него, че се е вдетинил, че се е върнал към своите момчешки години може би. Но това му беше неизмеримо приятно. И не усети как е заспал с щастлива усмивка. Спеше, без да сънува, но усещаше и в съня си, че тоя огън не е пламнал внезапно, че е тлял в душата му от първия ден на неговото нещастно раждане, от първия крясък пред лицето на жесток и блестящ свят, от първия миг, когато е видял нежното измъчено лице на майка си. И тая светлина го е гряла винаги, през целия му живот, винаги е бил влюбен, без да разбира, винаги е бил жаден, пръстите му винаги са били протегнати да я докоснат. Когато се събуди на сутринта, мечтите като че ли се бяха разлетели на дневната светлина, но желанието му да я види и докосне бе несломимо.

Те се срещаха тъй около месец — отначало по-рядко, накрая почти всеки ден. Той я бе целунал само няколко пъти крадешком под тъмната сянка на дърветата, като я изпращаше нощем в къщи. Когато я целуна за пръв път, за миг изпита странното чувство, че е целунал лъвица. Тя като че ли не почувствува неговата сляпа и уплашена целувка и не й отвърна. Устните й останаха свити, усети само лекото докосване на носа й толкова студено, че оставяше усещане за мокрота. Прибра се у дома си доста подтиснат и смутен. Следния път тя някак конвулсивно се огъна в прегръдката му и потрепера, но устните й бяха все така неподвижни. Тогава той не разбираше, че тя просто не умее Да целува, както не може да целува лъвицата или красивият гепард. Тя можеше само да хапе — гальовно или до кръв, според силата на това, което носеше в себе си.

Той беше все така отчаяно влюбен в нея. Струваше му се, че никоя жена на тоя свят няма кожа като нейната, светеща и гладка като луна, кожата на момичето, което бе видял в кабинета на баща си. През последните двайсет години бе търсил само нея в живота си, без да съзнава колко всичко това е несъществуващо и непостижимо. А сега беше до него, но той отчаяно се плашеше от последната крачка. Струваше му се, че именно в последния миг ще се случи нещо ужасно и непредвидено, което да го сломи.

Една вечер той се прибра малко по-рано. Още като отвори външната врата, забеляза тънка ивица светлина под входа на кабинета. Навярно баща му все още работеше. Тъкмо се готвеше да се качи направо в стаята си, вратата се отвори, на прага се показа баща му. Строгото, сухо лице не изразяваше нищо.

— Мишо, ела малко при мен! — каза той.

Гласът му звучеше все така властно, както когато беше момче. Без да дочака отговор, баща му обърна гръб и влезе в кабинета си. Той усети как сърцето му се сви. Вътре беше малко тъмно, тъй като светеше само настолната лампа в тъмен порцеланов абажур. Известно време двамата мълчаха, после баща му каза:

— Чух, че си имал връзка с госпожица Логофетова… Вярно ли е това?

— Да, татко…

— Ти си вече зрял мъж — продължи баща му. — И през ум не ми е минавало да ти държа някаква сметка. Искам само да те попитам — това сериозно ли е?

— Да, татко, много сериозно.

— Така си и мислех — отвърна баща му без никаква изненада.

Той му обърна гръб и започна да се разхожда из кабинета. И това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне спря, лицето му сякаш се бе вкоравило.

— Тогава трябва да знаеш истината… Тя съвсем не е това, което си мислиш…

— Аз нищо не съм си мислил, татко.

— Жалко! — каза сухо баща му. — Когато човек ангажира името си и чувствата си, трябва да мисли.

— Аз не съм сляп.

— Съмнявам се. Исках да ти кажа, госпожица Логофетова е била повече от година любовница на Сабахатин Севгун. Чувал ли си това име.

— Не! — отвърна мрачно синът.

— Все едно. Той е аташе в турската легация, изобщо отвратителна личност. Но това не е най-важното. Тя е забременяла от него и абортирала в крайно напреднала бременност. Това просто не е било аборт, а кланица. Тя навярно вече никога няма да има деца.

Младият човек усети как целият се вледенява.

— Откъде знаеш? — попита той глухо.

— Каза ми го колегата, конто е извършил аборта… Като е разбрал, че може да стане някаква беля.

— Навярно ще стане — каза все така мрачно младият човек. — Можеш да поздравиш тоя колега. Той умее отлично да пази лекарската тайна.

— Не говори глупости! — каза сърдито баща му. — Човешката етика стои по-високо от професионалната.

— Да, вярно е… Благодаря.

Нещо неподозирано блесна в погледа на стария човек, нещо като къса волтова дъга на ярост и раздразнение. Но след миг лицето му отново стана непристъпно.

— Слушай, нямам нужда от твоите евтини иронии — каза той сдържано. — Казах ти го, защото все някой ден щеше да го узнаеш… И по-добре сега… Ако решиш да правиш нещо, преди това трябва да го смелиш в себе си. Няма друг път.

Той се упъти към бюрото си и каза през рамо:

— А сега си върви!… Няма нужда да ми казваш какво си решил. Каквото и да решиш — ще бъде за главата ти. Няма да ти се противя.

Младият професор се прибра в стаята си. За пръв път в живота си се чувствуваше така сломен и нещастен. Струваше му се, че никога вече няма да се изправи на краката си. И все пак се изправи. След един месец те се венчаха и дойдоха да живеят в големия самотен дом. Той не намери сили в себе си да остави сам баща си. И нямаше нужда. Старият лекар се държеше така, сякаш нищо не му се беше случило, само измършавя малко и очите му станаха по-тъмни и като че ли малко трескави.

7

На другата сутрин Ирена го намери в ресторанта на хотела да закусва с добър апетит яйца с шунка. Утрото беше много ясно, всички метални части в ресторанта блестяха от слънцето. И като че ли повече от всичко блестеше усмивката й.

— Какво ще ме мъчите днеска? — запита той.

— Нищо особено… Ще минем най-напред през института. След това малък официален обед, а вечерта — балет.

— Какъв балет?

— Хубав, класически… „Лебедово езеро“. Трябва да видите нашия балет, тук идват от цял свят да го видят.