Нощем с белите коне
Шрифт:
Сашо скоро се върна със сака, Урумов нехайно измъкна от нея бутилката „Джони Уокър“.
— Ура! — извика самотно Кишо и брадавиците му сякаш се приготвиха да литнат.
Докато Сашо сервираше чашите и леда, Урумов им разказа приключението си със самолета. И, разбира се, малко преувеличи, беше длъжен да преувеличи. Искаше му се да стане с нещо интересен на младежите, чувствуваше се виновен, дето така неочаквано бе се втурнал в тяхната компания.
— Като пристигнахме, всички започнаха да се
Дори не се изчерви от безсрамната си лъжа.
— Ти имаше ли нещо подръка? — пошегува се Сашо.
— Само един потен експерт.
— Пфу! — обади се Донка.
Тя зяпаше така в академика, сякаш се готвеше да го глътне. Всъщност за пръв път й се случваше да беседва с жив академик. А тоя като че ли бе изваден от калъф — толкова приличаше на истински.
— А страшничко ли беше? — попита тя стеснително. И с това събра учудените погледи на всички — никой не я беше виждал досега да говори стеснително.
— Нищо на тоя свят не е толкова страшно за един стар човек. — И понеже Донка продължаваше да го зяпа недоверчиво, той добави, тоя път само на нея: — Всъщност хората не се плашат толкова от смъртта, колкото от болката. Особено младите хора си въобразяват, че всяка смърт е придружена от някаква нечувана болка.
— Тъй ами! — възкликна удивено момичето. — Смъртта защо е смърт?
Взеха чашите, чукнаха се, но Урумов отпи само една мъничка глътка. Изведнъж се почувствува тъжен, после някаква пустота измести всичко. Шумовете изведнъж затихнаха в ушите му, светлините потъмняха. Тоя внезапен пад след прилива на жизнени сили през последния половин месец едва ли не го уплаши.
— Слушайте, момчета, аз ще си вървя — каза той внезапно. — Само че Сашо трябва да ме изпрати. А пък вие си останете.
— Добре, вуйчо — отвърна младежът.
Той усети много ясно облекчението в гласа му. Чувството му за пустота и самотност още повече се усили. Но като си тръгна, академикът внезапно забеляза опаката страна на някаква картина, подпряна на стената. Навярно беше маслена картина в грубо боядисана бяла рамка. Изведнъж, без да съзнава какво прави, той я обърна. И остана така — изтръпнал, без да може да откъсне погледа си от нея. Всъщност не приличаше на човек, който гледа картина, а сякаш внезапно бе потънал в самия себе си.
— Ваша ли е тая картина? — попита той тихо, почти безизразно.
— Да, моя — отвърна художникът.
Плътна синьолилава нощ, два бели коня, които почти се сливаха с нея. Единият от конете, по-едрият, бе вдигнал изящната си муцуна към смръщеното небе. Другият бе обърнал малко назад малката си главичка, извивката на шията му беше нещо, което не бе виждал никога досега.
— Продавате ли я? — запита академикът.
— Вече я продадох.
— На кого?
— На една българка от Калифорния! — отвърна неохотно художникът.
Само това не очакваше да чуе.
— И с какво се занимава тая българка?
— Казва, че имала мотел край Сан Диего.
— Да, ясно — измърмори Урумов. — Знаете ли какво са мотелите край Сан Диего? Публични домове за моряци от военния флот…
Художникът враждебно мълчеше, брадата му сякаш се понаежи. Може би не бе започнал тоя разговор по най-добрия начин.
— Тя сама ли избра картината? — продължи Урумов. — Или вие това й предложихте.
— Да, тя сама — отвърна брадатият.
— Защо не й предложите нещо друго? Много ми се иска да купя тая картина.
— Вече не е удобно — отвърна все така неохотно художникът.
— Колко ти плати?
— Двеста долара.
— Бих могъл да ви ги платя в левове. А тя да си отнесе в Калифорния нещо друго… — Урумов го погледна прямо. — Не толкова добродетелно.
— Бих могъл да предложа на вас нещо друго — каза художникът. — Още по-добродетелно.
— Мене ме интересува темата — каза Урумов. — Макар да не съм букмекер.
— Имам и други коне.
— Вие не ме разбирате — каза Урумов с досада. — Нищо, довиждане.
По-късно, докато още се клатушкаха с колата по черния път, Сашо запита:
— Наистина ли ти харесва тая картина?
— Да, много е хубава.
— И все пак не трябваше да му даваш възможност да си вири чак толкова носа! Простак такъв! Като се върна, ще го изхвърля като парцал!
Изглеждаше искрено ядосан, Урумов не си спомняше да го е виждал друг път така сърдит.
— Защо?… Според мен така би трябвало да постъпи всеки почтен човек.
— Какъв — почтен? — говореше Сашо раздразнено. — Държи двеста долара в джоба си, а смуче чуждо уиски. Ще му го изкарам през носа.
— Във всеки случай това надали ще направи картината по-лоша.
— Вуйчо, ти ще имаш тая картина! — каза младежът решително. — Та дори ако стане нужда да го заколя и закопая в дерето.
Академикът си помисли, че от един съвременен младеж може да се очаква и такова разрешение на проблемите.
— С какво име се ползува той?… Между своите колеги, искам да кажа.
— Знам ли, те всички са маниаци… Всеки случай не го смятат за гений.
Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети.
— А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът.
— Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.
— Да, но тя надали знае това!
— Коя?