Нощем с белите коне
Шрифт:
— Чел ли си „Гьоста Берлинг“? Не си ли? А „Пер Гюнт“?
— Кои са тия писатели? — питаше неловко момчето.
— Това не са писатели, а книги — отвръщаше строго Сузи. — А Якоб Васерман?
— Да, разбира се, много хубав роман!
— Какъв роман, това е писател! Нима не си чел Кристиян Ваншафе? — запитваше тя с искрено учудване.
— А ти чела ли си „Мъглявините на Андромеда“? — опита се той да я затрудни.
— Да, но не ми хареса… По-хубава е „Соларис“, но и тя много не ми хареса. Аз не обичам фантастични книги, там любовта е измислена.
Той никога не бе чувал ни за такива книги, ни за такива писатели. Това го караше да се чувствува унизен, излагаше го пред собствените
— Сега съм тук на почивка — отвърна тя малко неохотно.
— А тогава защо си я взела? Тя го погледна учудено.
— А как без нея?
Тогава за пръв път той разбра, че каквото и да става между тях, цигулката винаги ще бъде в душата й преди него, може би неизмеримо преди него. Това го изпълваше с ярост, той вървеше като сянка подире й, може би страдаше. И сигурно е страдал, макар че това бе изчезнало от паметта му. Скоро след това Сашо й се обясни горещо в любов, закле й се във вечна вярност. Каза й, че ще се ожени за нея, щом свършат гимназия, след това двамата ще работят и следват. Беше ужасно искрен в тия свои объркани и несвързани обещания, въпреки че вечният спокоен плисък на морето се опитваше мъничко да ги охлади. Не успя дотам, но все пак той смътно усещаше в дъното на тая непонятна дори за него история и мъничко безсилие, мъничко или много, сам не можеше да разбере. Тя го изслуша, без да каже нито думичка, нито веднъж не се обърна да го погледне. Най-сетне той запита уплашено:
— Ти не искаш ли?
— Искам! — отвърна тя тихо.
Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че се е зачервила като праскова — лека, прозирна руменинка, която може би за пръв път се появяваше по лицето й.
— Ще работя като келнерка! — добави тя поривисто.
— Защо? По-хубаво е да свириш!
— Да свиря? — тя го погледна смаяно. — Да свиря пред разни простаци?
Пет дни те живяха като в треска. Чувствуваха се малко стреснати от големите обещания, които си бяха направили, вече не говореха за тях. Но бяха щастливи. Разхождаха се заедно, плаваха заедно, макар и рядко, той чуваше нейния крехък, ронлив смях. Но вечер винаги ставаше мълчалива и сериозна, понякога трескаво хващаше ръката му със своите корави, студени пръсти. И все пак всички опити да я целуне оставаха безуспешни. „Друг път — казваше тя. — Моля ти се, друг път!“ Това го огорчаваше, но той се мъчеше да го забрави. В края на краищата истинската любов е много повече от някакви си целувки. Тогава той още не подозираше, че може да рухне само за една нощ, дори само за няколко мига.
В техния дом живееше още едно семейство — всъщност някаква млада жена с двете си момчета, едното на шест, другото на осем години. Беше тъмноока, малко сухичка, доста невзрачна и както му се струваше тогава, съвсем леля, макар че едва ли минаваше трийсет години. Момчето някак смътно усещаше от време на време нейния поглед, който сякаш минаваше като ръка през цялото му тяло, позагоряло, изящно стройно в юношеската си чистота. Но Сашо просто не си даваше сметка за това, той бе влюбен. Двете й момченца вървяха като сенки подире му, още рано сутрин подаваха стриганите си главички през отворения прозорец. Отначало те му досаждаха, но после свикна с тях, дори ги обикна. Учеше ги да плуват, да крадат плодове, да ловят отровно зелени лапинки на кея. За тях той беше неизчерпаем извор на детско щастие.
През тая вечер майка му отиде на гости у една своя приятелка — поканили я на белот и домашно винце. Сашо си легна към десет часа, но не заспа веднага, остана да послуша транзистора, който предаваше забавна музика. И тъкмо тогава вратата се отвори, в стаята влезе съседката им, от която всъщност ги делеше само една стена. Стори му се в тоя миг едва ли не уплашена, гласът й звучеше някак задавено, макар че се стараеше да го направи обикновен и ласкав.
— Сашо, може ли да послушам малко музика?
— Ами добре — отвърна той учудено.
Тя седна на леглото му, дишаше тежко, мъчеше се да се съвземе. Той смътно усети нещо, дори прибра малко краката си. Но едва когато погледите им се срещнаха, той изведнъж разбра, че за пръв път ще му се случи това велико и тайнствено нещо, за което бе мислил безброй пъти. И до смърт силно пожела да му се случи. Тя продължаваше да го гледа, той лежеше като хипнотизиран, не помръдваше. Изведнъж времето изчезна, светлините изчезнаха, изчезна стаята, изчезна всичко. Най-сетне тя протегна ръка и я положи на корема му. Тя го галеше и където минеше дланта й, сякаш изгаряше кожата му. После стана, като залитна леко, и угаси лампата.
Когато тя си отиде, той лежа дълго като зашеметен. Сърцето му бе празно, никакви мисли нямаше в главата му, никакви спомени. И никакво чувство, че се е случило нещо особено в живота му. Искаше му се да заспи и наистина скоро заспа, макар че нощта беше необикновено топла и задушна. Едва когато, се събуди, той изведнъж разбра, че просто е убил любовта си, истинската си голяма любов, вечната като морето. И като че ли нямаше сили да съжалява за това или просто не искаше. Вечерта, когато се срещна със Сузи, сърцето му громко биеше. Но в него нямаше ни капка любов. Може би малко жалост, може би разкаяние, мъка дори, но любов нямаше, любовта сякаш се бе изпарила. „Сега най-важното е тя да не разбере нищо — мислеше уплашено той. — Сега само това е важно!“
Не беше никак лесно да се поддържа тая лъжа. Но на четвъртия ден Сузи замина малко неочаквано, без да разбере нищо. Вечерта преди раздялата тя плака край морето и му позволи да я целуне — толкова бърза целувка и толкова неловка, че той едва я усети. Уговориха се да се видят, щом той се върне, отново се заклеха във вечна любов. Но на сутринта, когато претъпканият автобус замина, като вдигаше след себе си облаци бял прахоляк, той се почувствува така облекчен, като никой друг път в живота си. Сега можеше отново да ходи, където си иска, и да прави, каквото си иска, без да се страхува от нищо. И да си спомня и мисли за това, без да се плаши от себе си. И може би щеше да намери начин да го направи поне още веднъж. Ставаше червен като рак при тая мисъл, усещаше как между плещите му се стича лепкава пот. И наистина го направи една късна нощ в нейната собствена стая, на собственото й легло, докато двете му малки приятелчета спяха полуголи на другото. Само за половин час той се бе превърнал, без да съзнава това, от чист юноша в най-обикновено прасе. И никога след това не го разбра.
Когато се върна в София, той дори не помисли да се обади на Сузи. Те нямаха телефон, но той имаше. Може би тя щеше да го потърси. И безобидният телефон се превърна за него в малко, хищно животно с отровни зъби. Винаги трепкаше, когато чуеше неговия припрян звън. Сам никога не се обаждаше, крещеше злобно на майка си: „Няма ме!“ Тя просто се чудеше какво е станало с момчето, защо напоследък е такъв нервен и зъл. Разбира се, нищо не подозираше. И отде можеше да знае, че след две такива остри преживявания той изведнъж е останал без нито едно. По нейно време подобни неща не се случваха на момчетата Но минаха месец-два и всичко започна да избледнява. Но той не знаеше, че не е изчезнало и че не може да изчезне.