Нощем с белите коне
Шрифт:
Само се бе утаило някъде в длъбините. Водата се бе избистрила, но дъното вече не беше същото.
Сега у него бе останал само един дълбок, инстинктивен страх — да не я срещне някъде случайно по улиците. Той не разбираше, че тоя страх е хубав, всъщност съвестта му бе жива. Но вече никога не я срещна, макар и случайно, нито по улиците, нито по ресторантите. И само веднъж я видя, и то след много години.
А тя ставаше все по-известна и по-известна, за нея говореха като за някакво чудо. Печелеше международни конкурси, на момичешка възраст получи Димитровска награда. Виждаше често нейните портрети по витрини и по списания. Струваше му се, че си остава все същата, че нищо в нея не се променя. А всъщност не виждаше промените, образът от портретите
Сузи излезе на сцената с малко твърда, неграциозна походка. И изведнъж дъхът му спря, той не помръдваше от мястото си. А като че ли нямаше причини да се вълнува, по-скоро би трябвало да се чувствува облекчен. Тя изглеждаше направо грозна в тоя миг под силната светлина на лампите. Шията и бе суха, бузите малко увехнали, гърдите й изглеждаха съвсем плоски под коравата брокатена рокля. И самата рокля му се стори зле ушита или просто не стоеше добре на несиметричната й фигура. Не му хареса и жестът, с който нагласи цигулката под брадичката си. Тя като че ли не обичаше вече своята цигулка, тя просто я експлоатираше, доста безцеремонно при това, тъй като не й остави никаква надежда, че може да помръдне в ръцете й. След това засвири.
Нейната музика го порази. Той не ходеше на концерти, това изкуство не го вълнуваше особено. Порази го преди всичко съвършенството на изпълнението, необикновената сила и увереност във всеки жест на ръката й, на всеки звук, който изтръгваше от тия невероятни струни. Но самата музика не стигаше до сърцето му, той не я усещаше. Или може би просто така му се струваше. Но той наблюдаваше очите й — в тях като че ли нямаше никакво вълнение, само някаква особена, нечовешка съсредоточеност. Когато най-сетне свърши, в залата избухнаха френетични аплодисменти. Непознатото момиче до него бе пребледняло, по лицето му пробягваха нервни тръпки. Той ли бе безчувствен, или тия около него бяха от някакъв друг свят? Дори не остана на втората част на концерта, страхуваше се от повече изпитания. Завърна се в къщи смутен и объркан, с чувство, че се е разминал с нещо в живота си, което вече никога няма да се повтори.
Само едно не разбираше той — че наистина е убил дете. Беше го убил през онова горещо лято край хладното море, което си остана докрай равнодушно към любовта им, към всяка човешка любов. Вместо сърце и обич на света се бе появило някакво странно чудовище на изкуството, което стряскаше всички. На пясъчния бряг, все тъй заливан от хладните води на морето, не бе останало нищо освен красиви, но мъртви мидени черупки.
2
Сутринта майка му едва го събуди. Когато най-сетне с мъка отвори очи, те си останаха тъй — стреснати и ококорени, — сякаш бе видял привидение. Тя се бе появила пред него в дълга лилава нощница, толкова прозирна, че се виждаше дори пъпа й. И сякаш не съзнаваше какво всъщност представлява, защото продължаваше да виси над него.
— Слушай, ти какво си навлякла? — попита той объркано.
— Ами нощница! — сопна се тя. — Какво се пулиш, не си ли виждал нощница?
Бедната му майка, наистина се беше побъркала. От няколко месеца се разхождаше из апартамента с парцалите на вуйна му, постоянно го стряскаше ту с някое мършаво деколте, ту с голия си костелив гръб. И не се съобразяваше ни най-малко със сезоните, обличаше, каквото и падне, въртеше се с часове пред старото шивашко огледало, отегчено и без това до смърт от човешки пози и суети. Но да се яви пред него в толкова прозрачна нощница — това и насън не бе очаквал.
— Ставай де — подканяше го тя сърдито. — Ставай, че вуйчо ти се обади още в седем. За какво те търси? — попита тя подозрително.
— Знам ли!
— Не ми се видя много радостен… Кой знае какво си забъркал! От тебе всичко може да се очаква.
„И от тебе!“ — помисли той, но прибави гласно:
— Отмести се де, как да стана, като ми висиш над главата.
Тя се отмести. На няколко крачки разстояние изглеждаше още по-смешна, дори жалка. Нощницата беше много широка за мършавата й фигура, тъй че се бе препасала с нещо като електрически шнур, не се виждаше добре от гънките. Когато тръгна към вратата, той едва не изплака след нея:
— Майчице мила, не ти ли е студено нощем?
— Не, защо?
— Ами ти си съвсем гола.
— Какво, като съм гола, ти си ми син! — отвърна тя възмутено.
— Добре де… и все пак… тая нощница е носена от умрял човек. За това не си ли помислила?
— Тогава е била жива! — каза нехайно майка му. — Хайде, ела да закусиш.
И отмъкна навън чамовия си задник заедно с тежката миризма на ориенталски парфюм. Вуйна му наистина имаше лошия навик да употребява много силни и тежки парфюми, предимно мускусни, така че едва се стоеше около нея. Сега майка му ли трябваше да възроди тая традиция? Няма как, ще я търпи поне докато си свърши запасите. Сашо се надигна мрачно, с натежала глава. Мъчеше се да си представи и вуйна си в тая нощница и чувствуваше, че го обзема страх. Може би тая изискана столична дама с римско лице не се е различавала по вкусовете си от обикновените истанбулски гювендии, както някога се изразяваше, пийнал, тейко му.
Той се облече и отиде в кухнята, изрядно чиста, както всичко в тоя дом, макар и доста поовехтяла. Майка му току-що бе избърсала линолеума, така че той проблясваше влажен на слабата виделина на утрото. Закуската беше готова и го чакаше. Сашо се добра до нея на пръсти, удобно се разположи на стола си. Той обичаше да закусва, това беше едно от малките удоволствия на деня. Сложи контакта на тостера, наряза две тънки филийки и ги пъхна в скаричката. Замириса приятно на загорял хляб и заличи съвсем спомена от парфюма. Внимателно, почти с любов, намаза върху парещото хлебче масло, прибави към всичко това и малко шунка. Тъкмо бе изхрускал първия сандвич и влезе майка му, тоя път в бяло японско кимоно.
— Днеска няма да готвя — каза тя, — тъй че си прави сметката.
— Добре — отвърна той.
— И кажи на вуйчо си, че ще дойда малко късно. Имам час.
— Какъв час? — не разбра той. — При козметичната.
По лицето му мина слаб гърч като при лека стомашна колика.
— Надявам се, че няма да излезеш с тоя тоалет — каза той.
— Защо, не ти ли харесва?
— Харесва ми, но ще изплашиш вуйчо.
— Прав си — отвърна тя разочарована и се понесе към препълнените си гардероби.
Сашо захапа без желание сандвича. Напоследък майка му наистина готвеше рядко, една тенджера зрял фасул с пушени ребра му стигаше за половин седмица. Той смътно усещаше, че губи всеки ден нещо от грижите и любовта на майка си. Като че ли всичко това прехвърляше на своя брат. Сашо просто се радваше, че се е отървал от нейното прекалено внимание. Освен удобства то носеше, разбира се, и досада. Сега се чувствуваше много по-свободен, това му беше достатъчно.
Пък и вуйчо му очевидно имаше нужда от повече грижи, поне докато свикне със самотата си. Но по-късно нейното поведение започна да го озадачава. Смътно усещаше, че им! нещо нередно в цялата тая история. Не се дразнеше и все пак не можеше да разбере как е възможно една майка да забрави собствения си син. И не за нещо друго, а заради брат си, който я бе забравил за цели десетилетия.