Нощем с белите коне

Вежинов Павел

Но той не знаеше нищо за тях, нищо от тия малки неща, които се бяха случили преди половин век. Малката Ангелинка бе израсла самотна като котенце в големия пуст дом. Никой за нищо не я поглеждаше — с дни, та дори със седмици. Една от лелите й идваше да я навести от време на време, галеше тънката й косица, поплакваше. Това бе всичката й любов. А тя просто обожаваше своя мълчалив, разсеян брат, толкова висок и хубав и толкова мрачен. И не можеше да разбере защо я гледа така намусено. Много по-късно узна страшната причина — бе погубила майка си. Това неказано обвинение така я покруси, че тя изведнъж изстина към брат си, изстина към всички. Неговата женитба още повече ги раздалечи.

И ето че сега отново се връщаше към него, към неизживяната чиста детска любов по пътища, които нейният син никога нямаше да проумее. „Никога! — мислеше го дори и самата тя. — Какво могат тия днешни момчетии, освен да гледат накриво майките си и да плюскат горчивия им вдовишки хляб.“ И много добре си го плюскаха. Тя бе забелязала преди малко с какви точни пестеливи движения настъргваше кашкавал върху горещия хляб. И как хубаво си го хрускаше. На кого всъщност приличаше това наслуки произведено семейно чудо? На баща си, на вуйчо си? Никой от тях не би си помръднал пръста, за да си приготви сандвич. Нейният нещастен брат, ако не му набута като на коте муцуната в яденето, тъй ще си остане гладен. Тя се преоблече и седна пред овалното огледало на снаха си — нейният брат й го бе преотстъпил, без да гъкне. Да, суха кожа, съвършено избелял синчец на очите — нищо, Данчето днеска ще я оправи. Но за всеки случай бръкна с костеливия си показалец в порцелановото бурканче „Ярдлей“ и мацна три бели петна — на върха на носа си и двете бузи. Слава богу, покойната не бе успяла да го измаже докрай. Точно в тоя момент външната врата хлопна, нейният син бе излязъл.

Сега той крачеше по улицата, загърнат в шлифера. Вече не бе така студено, около белите ивици на снега се бяха образували разлати тъмни петна — след час-два навярно всичко щеше да се стопи. И все пак нещо от флейтичките бе останало, тяхната тънка песен се чуваше по-ясно на ъглите. Макар да бе похапнал така хубавичко, не се чувствуваше много добре. Оттук-оттам се обаждаше по някой спомен, но той бързаше да го пропъди. Критичният момент щеше да бъде срещата с Криста. Жените са си жени, не е толкова лесно да ги излъжеш. И имат великолепно обоняние на всичко отгоре. Не е възможно да се докоснеш до една жена без никоя друга да разбере.

Така улисан в мисли и страхове, той дори не усети как се е отзовал пред прага на вуйчо си. Позвъни малко неуверено — не една и две вини носеше тая сутрин със себе си. Но тука е прав, тука не бива да отстъпва. Като го видя, вуйчо му се усмихна едва забележимо и го покани вътре. Обикновено го посрещаше малко разсеяно, измърморваше нещо неразбрано под носа си. Да, ситуацията е ясна, няма да има сериозен конфликт. Щом влезе в кабинета, и погледът му се изпълни докрай с белите коне на Хари, леко размити в синилката на нощта. Откакто академикът бе окачил картината в кабинета си, сякаш всичко вътре се бе преобразило, сякаш в дома бе влязла нежна млада жена.

— Е, и какво? — запита вуйчо му.

— Нищо — отвърна младежът.

— Ти се сещаш, разбира се, за какво те извиках.

— Да, сещам се.

— Там е работата, че едва снощи прочетох твоята статия.

— Защо моята? — усмихна се младежът. — Там е написано твоето име.

— И толкова по-зле! — каза сърдито вуйчо му. — Защото от мое име твърдиш неща, които никога и никъде не съм писал.

Сашо замълча. В последна сметка това наистина беше така. Академикът стана нетърпеливо от мястото си, нервно мина през стаята.

— Вуйчо, нека играем с открити карти — каза младежът. — При твоята научна работа, при всички опити не си ли имал предвид именно тая хипотеза?

— Това не е хипотеза. А само едно предположение, една възможност, която трябва да се провери.

— Значи, правилно съм те разбрал! — отвърна младежът удовлетворено.

— Не, не си ме разбрал правилно! — каза рязко академикът. — А не се ли запита защо сам аз никъде не съм писал подобно нещо?

— Разбира се, че съм се питал… Но не можах да намеря никакъв разумен отговор.

— Защото си млад и нахален. А отговорът е съвсем ясен. Ако това е вярно, ще предизвика истинска революция в биологията…

— Ами точно така! — съгласи се доволно младежът.

— А не е така!… Не може да се говори за толкова сериозни неща без достатъчно доказателства.

— Но, вуйчо, аз съм ги взел от твоите собствени научни трудове. Макар че толкова си се пазил да не наречеш нещата директно.

Тук младежът внезапно се разпали. Всъщност само неговата хипотеза може да обясни какво означава понятието канцерогенно вещество. И какво общо има то с вируса? Разберем ли тая механика на отношения между жива и мъртва природа, тогава ще разберем всичко. Тука структурата вече не е форма, а друго лице на същината.

— Браво — измърмори вуйчо му.

Сашо го погледна внимателно — не, не се шегуваше. Тогава не му оставаше нищо, освен да кове докрай желязото. В крайна сметка „Простори“ е литературно, а не научно списание. В литературно списание човек може да фантазира, колкото си иска, стига в основата да лежат действителни или възможни факти. Та нали сам той го бе посъветвал да погледне по-широко, по-писателски на темата.

— Всъщност само това те оправдава — съгласи се неохотно академикът. — Но представи си, че някой мой колега прочете статията. Нали ще ме попита на какво основание съм стигнал до такива крайни възгледи? Аз какво да му кажа? Че се занимавам с научна фантастика?

— Ще му кажеш, че това е обикновена работна хипотеза.

— Слушай, мойто момче, в съвременната наука вече никой не си служи с хипотези. Сега се борави само със строго доказани научни факти.

— Толкова по-зле… Не можеш да събираш фактите по всички възможни посоки, все нещо трябва да имаш предвид… Та макар да е измишльотина.

Вуйчо му се понамръщи.

— Един учен не може да бръщолеви измишльотини.

— А защо пък трябва да се държи като сляп само във фактите? Понякога и въображението помага… Според мен най-големият изобретател от миналия век не е Едисон… а Жул Верн.

Тоя аргумент подействува много по-силно, отколкото Сашо очакваше. Академикът махна с ръка.

— Е, разбира се, нищо страшно не е станало. Дума повече, дума по-малко — не е от особено значение. Къде е майка ти?

— Ето че забравих да ти кажа… Ще закъснее днес.

— Значи, трябва да се справяме сами с кафето… Ти можеш ли?

— Разбира се! — отвърна учудено младежът. — Колко му е на едно кафе…

Академикът много хареса кафето. Докато го пиеха бавно, Сашо внимателно се похвали, че е защитил успешно дипломната си работа. Вуйчо му прие това като нещо съвсем естествено, дори не полюбопитствува за подробности.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита той.

И с това сам влезе в клопката.

— Ами да работя като твой помощник.

Каза го малко шеговито, но погледът му беше съвсем сериозен. И имаше усещането, че вуйчо му едва забележимо трепна, след това го изгледа от главата до петите, сякаш не бе го виждал от месеци.

— Не ти ли се струва, че е малко неудобно — запита той.

— Кое му е неудобното?

— Ами директорът да назначи при себе си своя племенник.

— Аз съм първенец на випуска, вуйчо… И имам право на избор. — Той се усмихна. — Ти трябва май да се чувствуваш поласкан, че избрах именно тебе…