Нощем с белите коне
Шрифт:
Кишо хвърли сърдито лъжицата на масата. Лицето му бе станало мътночервено — от пипера ли, от яда ли?
— Слушай бе, глупак, ти готов ли си цял живот да я караш с една асистентска заплата?
— Защо цял живот?
— И аз се питам — защо?… Глупав ли съм, неук ли съм, бездарен ли съм? Защо всички трябва да минават по гърба ми?
С това разговорът им приключи. Кишо се сърна обратно да си наобиколи владението, младежът се прибра у дома си. Нямаше никой у тях и толкова по-добре. Но в замяна на това парното отопление бе спряло — все същите номера. През май работеше като бясно, беше си изработило и за ноември. Той затвори завесите, зави се с две одеяла — и край! Като човек с чиста съвест заспа само за половин минута.
Когато
Той отиде без настроение в кухнята. Майка му я нямаше, навярно показваше в някой съседски апартамент своите вмирисани на нафталин тоалети. И хладилникът беше съвсем празен, пък и защо да е пълен, нима внасяше нещо в него. Майка му добре си похапваше при вуйчо му, можеше да издържи и без вечеря. Той въздъхна отново — това вече не е живот. Нямаше ни пари, ни служба, ни храна, ни приятелка. Дори с любовницата се бе изпокарал. Какво да прави — да пропие и последните си левчета? Или пък да се отмъкне до „Варшава“ — може би на онова глупаче ще му дойде умът в главата.
След половин час той вече седеше във „Варшава“ пред висока чашка сироп и весело се кискаше. Срещу него се бе разположила Криста в най-добро разположение на духа.
3
Като погледна сутринта от прозореца на кабинета си, денят бе безнадеждно сив, без капчица жива светлинка. И улиците бяха пусти, само някакъв човек в широкопола омачкана шапка газеше до пояс в рядката мъгла, сякаш се готвеше да се гмурне в нея, като е басейн. И все пак академикът не се чувствуваше ни най-малко унил. Чувствуваше се чисто и просто гузен, да, гузен, и то пред момчето, пред своя племенник. Всичко, което бе казало вчера…
— Михале! — обади се някъде от апартамента сестра му!
— Какво има? — измънка той под носа си.
— Ела да закусиш!
Нещо тиранично бе започнало да се появява в гласа й, все още неукрепнали нотки, които, макар и далечно, напомняха гласа на баща му. Тоя властен урумовски глас все още живееше в него, в неговите спомени по-скоро и никъде другаде по света, мислеше той. И би се смаял, ако знаеше, че прозвучава понякога и в собствения му глас, макар и рядко, студен и изострен като лезвие. В своите очи той бе чисто и просто някакъв търпелив и кротък човечец, макар и нелишен от вътрешно достойнство. Точно в такъв вид потегли към кухнята, но в хола го посрещна сестра му.
— Пантофите! — каза тя строго.
Докато беше жива жена му, ходеше из целия апартамент с обувки, а когато си бе в кабинета — просто по чорапи. Академикът въздъхна и се върна покорно назад. От два-три месеца сестра му лъскаше като бясна червеникавият буков паркет, озлобена, че е безпомощна да го победи. Но все още не се предаваше. За да го пази в приличен вид, купи на брат си пантофи, а за себе си измъкна отнякъде плъстени туфли, толкова широки и неудобни, че ходеше в тях като патица. След малко академикът се настани край кафето си, край филийките препечен хляб, край маслините и маргарина, до които тя снизходително го бе допуснала.
„…което бе казало момчето вчера, си е чиста истина!“ — мислеше той. — Момчето си е момче и половина, няма за какво да се лъже. Може ли да го сравни с някой от най-близките си помощници? С никой, разбира се.
— Уж си учен човек — каза сестра му, — а не внимаваш какво ядеш.
— Няма значение — измънка той.
— Има значение!… Заприличал си на светец.
Ако трябваше да бъде съвсем точна — бе заприличал на маларичен светец на всичко отгоре. Това впечатление се усилваше от трескавия блясък на очите му през последните месеци, но тя не разбираше, че това не е признак ни на болест, ни на глад. В нейния брат се бяха запалили някакви нови огньове, потайни и непонятни и за самия него.
След половин час той вече крачеше към института с носна кърпичка до устата. Мъглата се беше вдигнала малко и сега висеше по голите клони на дърветата мръсна и сива, като бедняшко пране. Каквото и да е, но не бива да се мъкне повече с тая кола освен в краен случай, разбира се. Движение, движение — това е всичко. Движението е повече и от целите, които умират, щом ги постигнем. Но колко движение е останало, зародено в неговата собствена човешка машина? Да, трябва да уреди някак момчето. Ала толкова много държи на принципите — и за това има цяр. Ще го назначим, а след това Ще си подаде оставката. Както е започнал, Сашо ще свърши по-добре от него цялата работа.
Като стигна до Полиграфическия комбинат, той разбра с досада, че трябва да се връща назад. От една година институтът се бе пренесъл в нова сграда, но той като престарял цирков кон продължаваше да кръжи около стария манеж. Не можеше да свикне с тая нова сграда, е, линолеума и кънтящите стени, с тия проклети стенещи асансьори, които така често спираха между етажите. Не харесваше дори кабинета си, макар да беше доста просторен. Старата сграда бе строена, кажи-речи, като крепост, прозорците й бяха тесни и неудобни. Но през тия прозорци с грамадни чугунени дръжки и намаджунени стъкла от три десетилетия нахлуваше с клоните си грамаден стар бряст, та ставаше нужда всяка есен да ги подкастрят. Но в замяна на това пролетите бяха омайни, слънчевата светлина, прецедена през листака, изпълваше кабинета с рехава зеленикава виделина, като дъно на речен вир. И някакви птици пееха в ранните утрини из клоните, невидими, но сладкогласни — от ранна пролет, до късно лято. От време на време подхвъркваха леко жълтеникави, гълъбови, пъстри, но кои от тях пееха — никой не знаеше. От време на време запитваше някой доцент, някой старши научен сътрудник, някой младши: „Кажете за бога, какво е това пиле, което така неуморно от все сърце ни пее?“ Вдигаха рамене, гледаха го учудено. Дори не бяха го чули. Най-сетне започна да се дразни — какви са тия учени, дето не знаят едно най-обикновено пиле? Един ден му хрумна да попита чистачката, тя се ослуша само за миг и каза:
— Дрозд.
— Ами, разбира се! — възкликна зарадван академикът. — Естествено, дрозд. Покажи ми го да го видя.
Но едва след четвърт час успя да зърне малкия певец, притаен между клоните. А сега вместо бряст, от прозореца му се виждаше някакъв ръждив кулокран, насочил клюна към най-горния етаж на новостроящата се сграда. Приличаше на огромен щъркел, който се готвеше да клъвне някой от човешките скакалци, които сновяха там със своите жълти пластмасови каски.
В кабинета му го чакаха вестниците и няколко бюлетина. Но той ги прегледа едва-едва, обзет отново от колебания. Веднага ли да извика Скорчев, или да посъбере малко сили? Колкото повече минаваха годините, толкова повече се улавяше, че предпочита да отлага неприятните работи — за след час, за след два дни, докато ги забрави. Не, тоя път незабавно, докато съвсем не се е отказал.