Нощем с белите коне
Шрифт:
И на нея не й се искаше. Когато не беше готов, генералът я гледаше виновно като някакво грамадно глупаво куче, което току-що е изяло котето на стопанина.
— Трябва да продължим! — каза тя.
— А защо трябва?
— Вижте, това и аз се питам — за какво всъщност ви е тоя английски език?
Генералът се понацупи:
— Защото само с това моят син стърчи една глава над мене. И стига ми е натривал нос с тия свои езици. Да не мисли, че не мога да науча един чужд език? Да има да взима… Аз лежах три дни в един лещак с рана, колкото
Тъй че урокът продължи. Когато най-сетне свърши, генералът имаше такъв вид, сякаш е взел финландска баня. Мария дори не допи до края кафето, загрижена за сармите си. Намери ги, разбира се, прегорели, миризмата се носеше из цялата къща, но Криста само търкаше късото си носле, без да разбира какво става.
— Много сте загубени днешните момичета! — каза майката възмутено. — Не виждаш ли, че яденето е прегоряло? Трябваше да го махнеш.
— Не разбрах! — отвърна виновно момичето.
— Ако се подпали къщата — пак няма да разбереш. Сега ще ядеш прегорели сарми, та да ти дойде умът в главата!
Но не изпълни заканата, опържи й яйца на очи. За себе си запази сармите от най-горния ред на тенджерата, които, макар че не бяха загорели, твърде малко се различаваха от тия на дъното. Но майката бе посвикнала на тоя вид ядене, дъвчеше го автоматично, вдадена в мислите си. Така наистина е безкрайно трудно да напълнее човек. Най-после тя вдигна глава от чинията.
— Тинче, искаш ли да отидем на кино довечера?
— Маминко, много те моля. Няма нито един хубав филм тая седмица.
— — Я се засрами!… А „Сатирикон“?
— За него няма билети.
Майка й я погледна продължително, наистина изглеждаше доста сърдита в тоя миг.
— Научи се вече и да ме лъжеш. Спокойно можеше да ми кажеш, че имаш среща довечера.
Тия думи дойдоха така внезапно, че Криста се вледени от страх.
— И изобщо престани с тая комедия! — продължи майка й нервно. — Аз не съм троглодит, знам, че имаш нужда от някаква дружба.
— Майко, но аз…
— Нямам нужда от самопризнания! — прекъсна я майка й. — Но не бива и да ме лъжеш. Нито да лъжеш себе си. Ако си разумна — това ми е съвсем достатъчно.
Тя бодна с отвращение една от сармите. И повече не повдигна поглед към дъщеря си, само усещаше, че и тя бе престанала да яде.
— Маминко! — започна Криста и внезапно спря.
— Какво — маминко?
— Маминко, мила моя, аз просто не исках да те огорча.
— Много познаваш ти майка си. За какво да ме огорчаваш? Но то може да стане отсега нататък, разбира се!
— Няма да стане! — отвърна горещо Криста.
— Добре, все едно че не сме водили тоя разговор. А пък утре, обещавам, ще ти направя шницели.
Това беше най-хубавото, което можеше да прави, и Криста го знаеше.
Но вечерта двамата със Сашо най-безцеремонно отидоха на кино, и то на „Сатирикон“, който бедната й майчица щеше да пропусне завинаги. Салонът беше много студен, така че излязоха оттам с посинели носове и хремави. Тичаха до „Варшава“, за да стоплят поне вкочанените си крака. Поръчаха си горещ чай с ром и така бързо го изгълтаха, че на Криста й пламнаха чак ушичките. И може би точно ромът стана причина да се изтърве най-внезапно.
— Знаеш ли, Цуце, майка ми е разбрала нещо за нас.
Младежът се намръщи:
— Какво, като е разбрала?
— Нищо — отвърна Криста.
— И изобщо не мога да разбера какво изкопаемо е твоята майка?… Ив кой век живее?
— Не бива да говориш така за нея! — каза Криста обидено.
— Бях се зарекъл изобщо да не я споменавам.
— Може би аз ти я представям по някакъв глупав начин. Но тя наистина е добра жена.
— Напълно ти вярвам! — отвърна младежът с досада.
Криста се замисли, лицето й стана напрегнато и комай уплашено.
— Трябва да ти разкажа нещо за нея.
— Не е нужно! — каза младежът.
— Нужно е. — Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, — — Просто съм длъжна! — добави тя.
— Добре, добре — каза той бързо. — Само не се разстройвай.
— Не — защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.
Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.
— Ти никога не си ме питал къде е баща ми — започна тя толкова тихо, че той едва я чу.
Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.
— Знам, че вашите са разведени — каза той. — И какво повече?
— Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата — баща.
— Не винаги. Ти сама не говориш за него.
— Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.
Сашо я погледна стреснат.
— Нямаш баща?
— Имам, разбира се! — отвърна ти намръщено. — Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.
Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.
— И как е станало това? — измърмори той.
— Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.
— Но това не е майка! — каза младежът възмутено. — По-скоро някакъв психопат.
— Помисли си добре дали ти не си психопат — каза момичето враждебно. — Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.