Нощем с белите коне
Шрифт:
— Къде я видя?
— Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!
— А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! — измърмори той недоволно.
Не се шегуваше — снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.
— Ти ми кажи — вярно ли е? — запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка — ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е
— Ама ще ми кажеш ли най-сетне? — избухна ядосана майка му. — Защо мълчиш?
— Измишльотини! — обади се презрително младежът. — Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! — И той прибави с отвращение: — Немилост, ама пък дума!
Майка му явно не остана доволна от отговора.
— Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.
Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него — нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.
— Аз ти разказах за Аврамов — започна той. — Въпреки всичко за мене той си остава учен от най-голям ранг. Сега Аврамов се готви да продължи своята работа. Там има нещо, което според мен и американците не са забелязали. И е много надеждно като перспектива.
„Защо ли му разказваше тая паешка история — помисли младежът — в навечерието на такива важни събития?“
— Ще се радвам много, ако успее — измърмори той с лека досада.
Но вуйчото забеляза това.
— Подценяваш го, мойто момче. И при това глупаво и наивно го подценяваш.
— Но какво ме засяга тая работа? Нека си я работи… Ако успее, ще бъде добре за всички.
— Там е работата, че те засяга. Той предлага да продължите заедно.
— Как така заедно? — попита учудено младежът.
— Просто заедно. На общо основание, както работят колективи от учени. Макар че той е старши научен сътрудник, а ти най-обикновен посран асистент! — вуйчо му се усмихна.
Намерил време да си прави шеги. Но той разбираше много добре, че при всички положения това предложение е за него и признание, и комплимент.
— Вуйчо, ти знаеш много добре, че моите интереси са отправени другаде — каза най-сетне младежът. — Аз бих желал да продължа твоите опити.
— Да продължиш моите опити? — усмихна се академикът. — Та аз съм все още жив. И съвсем не съм се отказал от тях.
Младежът се изчерви така, както никога не се беше изчервявал в живота си.
— Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.
— Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.
— Ще постигнем! — каза младежът уверено.
— Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.
Младежът се понамръщи.
— Това не ме интересува! — каза той рязко.
Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо — това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.
— Вярвам ти! — каза меко академикът. — И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.
Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.
— Вуйчо, мога ли да си помисля?
— Разбира се, мойто момче.
— Искам да видя преди това как ще свърши събранието.
— Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.
Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден — на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе — старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.
Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората — кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.
Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително — имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:
— Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.
Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.
— Не се казвам Урумов! — сухо, но спокойно отвърна Сашо. — Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.
В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.
— Чичо, вуйчо — все тая! — измърмори партийният секретар леко сконфузен.
Събранието започваше с гаф — как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна — и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание — по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.
— Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.