Нощем с белите коне
Шрифт:
— Посредствената наука — обади се едва ли не под носа си академикът.
Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.
— Заповядайте, другарю Урумов! — каза той.
Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.
— Уважаеми колеги! — започна той. — Целта на моята научна дейност през последното десетилетие
След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.
— Ако вземем предвид еволюцията на видовете — продължи той, — ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото — неприспособимото, бързо изменящото се — трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем — то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и — главно — непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.
Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път — не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава — бих казал, сляпо, като хората — единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване — безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.
С това академикът завърши и се върна на мястото си. Без да става, Кънчев покани присъствуващите да вземат думата, да се изкажат по доклада на своя директор. Отвърна му пълно мълчание. Той дори проточи колкото се може своя къс врат, но напразно — никой не вдигаше ръка.
Това тягостно и неприятно мълчание продължи близо десетина минути, макар че партийният секретар ги подкани още няколко пъти. Най-сетне изглежда, че това го нервира, защото стана нетърпеливо от мястото си.
— Ако няма желаещи, тогава да одобрим изложението на нашия директор и да закрием събранието.
Изглеждаше доста наежен, готов мигновено да изпълни заканата си. Именно тогава се вдигна беличка ръка и един неочаквано тънък глас каза:
— Моля!
Беше Азманов. Докато се отправяше към трибуната, таванът сякаш стана по-светъл от бляскавото отражение на голия му череп. Зад височката катедра, той се стори на младежа много по-нисък, отколкото бе свикнал да го вижда, изглежда, че само широките плещи му придаваха известна внушителност. Сега блестеше не само черепът му, сега блеснаха златните рамки на очилата му, блестяха кристалните им стъкла, дори зъбите му някак страшничко проблеснаха, когато най-сетне отвори красиво изрязаните си устни.
— Уважаеми колеги и колежки, никак не ми се искаше да взимам пръв думата. Трябва да ви призная, че имам много сериозни възражения против съмнителната хипотеза на академик Урумов, както и против дейността на нашия институт. Просто не ми се искаше нашият уважаван директор да си помисли, че по тоя начин ще дам тон на останалите изказвания. Пък и да искам — това надали е възможно, защото много добре си давам сметка за неговия авторитет на учен. И все пак на мен ми се струва, че именно тоя авторитет се е проявявал като оръжие с две остриета. По-често той сковаваше хората и техните инициативи, тласкаше цялата дейност на института в руслото на неговите лични амбиции и търсения. Академик Урумов не правеше никакви усилия да поощрява и другите инициативи или пък да споделя своите планове, да търси помощта на своите колеги.
Дотук Азманов говори импровизирано, без да поглежда някакъв план или записка. След това смени очилата си с нови, още по-блестящи, и измъкна от джоба си цяла пачка хартийки, тесни и дълги по размер, невероятно ситно изписани.
— Всъщност в какво се състои хипотезата на нашия уважаван директор? — продължи той. — Прочетох много внимателно статията и още по-внимателно изслушах сегашното му изложение. Тоя път той беше много по-сдържан, но в основата си позициите му си останаха същите. Според него освен нормалния вирусен цикъл в размножението на вирусите съществува още един механизъм: притъкмявайки своята нуклеинова киселина към обмяната на клетките, те отклоняват тази обмяна към собственото си възпроизвеждане, което е добре известно за всички вируси. Но академик Урумов допуща, че при определени условия и биохимични състояния, използувайки аналогията на своята структура със структурата на клетката, вирусът не унищожава тая клетка, а само я принуждава да промени своята обменна верига в желаната от вируса насока. Това академик Урумов нарича с неудачния според мен термин „взаимозаместване“. По тоя начин клетката, образно казано, се отчуждава от своята общност за сметка на задачите и целите на самия вирус, в интереса на неговото съществуване и възпроизвеждане. Целта на дейността на академик Урумов е да създаде в организма преграда срещу този процес главно като се превъзмогнат условията, при които става възможно така нареченото „взаимозаместване“. На практика това означава да се повиши безмерно имунната реакция на клетките, да могат те безпогрешно да различават аналогичните структури, да не допускат вирусите да променят обменната верига.
Както виждате, колеги и колежки, на пръв поглед доста остроумно, но според мен лишено от сериозни научни доказателства. И нещо повече — оспорват се безспорни научни истини. Мнението на академик Урумов за антибиотиците е не само антинаучно, но и практически вредно. Оспорва се смисълът на почти цялата наша фармацевтична индустрия. Обезверяват се научните работници в тая област. Болните ще странят от спасителните за тях антибиотици от страх да не породят у себе си тия фатални мутации, които могат да сложат черта на целия човешки род.
Питам се, основателни ли са тия страхове, тия мрачни прогнози? Според мен съвършено неоснователни. Какво е това мистично „взаимозаместване“ на структурите? Като не взема предвид най-простите закони на диалектиката, академик Урумов откъсва напълно формата от съдържанието. Това наистина може да стане п някое стихотворенийце или разказче, но не в здравите и единни стойности на природата. Определена структура отговаря само на определено съдържание. Вирусите не са фантоми, които могат да приемат какъвто си искат вид, както вещиците от приказките — ту царкини, ту жаби. Биологията не е сборник от народни умотворения, а сериозна наука.