Нощем с белите коне
Шрифт:
Това беше най-ефектната част от неговото слово. Но като започна да навлиза в същността на проблема, веднага пролича слабата му подготовка. Едва когато се зае със задачите на института, неговият глас отново укрепна.
— Ние бяхме призовани да се притечем на помощ на нашето селско стопанство! — заяви тържествено той. — От нас чакаха да открием и внедрим най-добрите средства за биологичната защита на растенията. Всички знаем какви щети нанася на природата безогледната и невежа химизация. Измъчената природа протегна към нас ръце за помощ. Подадохме ли и ние своята ръка?
В залата избухна лек смях.
— Не се смейте, другари, въпросът е сериозен! —
Но Азманов навярно усети, че е прекалил с метафорите, защото добави с твърд, почти мрачен глас:
— Да, вие сте прав, другарю Кънчев. Но това дори не е въпрос, това е важна държавна и партийна задача, за която отговаряме.
Беше изминал повече от половин час, а снопчето в ръката едва бе преполовено. Тогава някой от залата се обади:
— Та вие говорихте по-дълго от докладчика, другарю Азманов. Не може ли малко по-сбито?
— Много рядко ми се дава думата, другарю Кирилов! — оплака се тъжно доцентът. — Та сега съм длъжен…
Кънчев се намръщи грозно и го попита:
— Ще ми кажете ли, другарю Азманов, кой, кога и по какъв повод не ви е давал думата? Или ви е отнемал думата?
Азманов замълча видимо объркан.
— Кажете, кажете… Иначе ще си помисля, че сте клеветник.
— Добре, ще съкратя моето изложение! — успя да се извърти той. — Само с няколко думи ще кажа моето заключение.
Азманов пъхна бележките в джоба си и на младежа отново се стори, че през залата мина лек полъх, тоя път на облекчение.
— Другари и другарки, според мен в института цари апатия — продължи той загрижено. — Много повече хора виждам по коридорите, отколкото над работните маси и микроскопите. Някои служители отсъствуват от работа с месеци под предлог, че пишат научни трудове. Къде са тия научни трудове? Не ги виждам. За преписване съвсем не са нужни месеци, нужни са дни. Кой следи тяхната дейност? Никой. Изглежда, че хората се интересуват от всичко освен от своята работа. Ако другарите от телевизията обсъждаха така дълго и задълбочено своята програма, както се прави в нашия институт, тя навярно би надхвърлила ръста си. А ако слуша човек какво се говори из кабинетите и лабораториите, по-скоро би съчинил готварска книга или ръководство за отглеждане на бебета, отколкото научен труд.
В залата отново се засмяха.
— Защо, питам се аз. Не е трудно да се отгатне причината. Защото на служителите не се поставят реални задачи, които те да разбират и които да са от полза за социалистическото общество. Вместо това ние вече години наред сме принудени да гоним фантомите на вируса. Аз не вярвам на тия фантоми дори по простите закони на логиката. Ако те наистина съществуваха по такъв страшен и призрачен начин, досега хиляди пъти да са унищожили човешкото племе. Но както виждате, човечеството продължава да съществува въпреки мрачните прогнози на нашия директор.
Азманов се поклони леко и тръгна бавно по пътеката. Десетина души много оживено ръкопляскаха, но, общо взето, залата се спотайваше.
— Отвратително! — измърмори полугласно Сашо.
Но все пак неговият съсед го чу и го погледна укоризнено. Азманов се бе запътил към изхода, като бъркаше малко нервно в джоба си, за цигари навярно. Лицето му, обикновено гладко и безизразно, сега бе зачервено, възбудено и доволно. Сашо забеляза, че тъкмо когато излизаше, неколцина души някак трескаво и малко скришом му стиснаха ръката. Той вече ги бе фотография с погледа си, тая снимка никога нямаше да се изличи от паметта му.
След Азманов се изказаха още пет души. Часът минаваше осем, хората изглеждаха уморени. С гласуване бе прието предложение заседанието да продължи на другия ден по същото време. Хората бавно напускаха залата, без да се оглеждат, без да говорят помежду си. Това щеше да стане малко по-късно, когато се разпокъсат на доверени групички. Сашо не бързаше да излезе. Много му се искаше да остане поне за малко с вуйчо си, да поговори с него. Но академикът не остана нито за миг сам, бяха го заобиколили неколцина от най-близките му помощници, повечето усмихнати, малко насила наистина, както се полага на добрия тон в такива случаи. Само Аврамов изглеждаше много намръщен, лицето му бе добило никотиновия цвят на неговите мършави пръсти. Накрая някакъв непознат човек го отмъкна с луксозната си кола с държавен номер. Къде щеше да го отведе — у дома му? Или на консултация, както се казва понякога в такива случаи.
Сашо погледна часовника си — беше предупредил, че може малко да закъснее. По-добре е да върви при тях, Кишо най-добре ще го разбере. И може би най-точно ще предскаже как ще свърши цялата тая неприятна история. Пък и не беше ходил никога у двете Фифета, любопитно му бе да види най-сетне бърлогата на оня космат звяр. И точно в тоя момент се досети, че не е взел никакъв подарък за рождения ден. Магазините бяха вече затворени, той затича по хлъзгавия тротоар към най-близкия цветарски магазин. Цветарката вече затваряше, с големи молби му отпусна една саксия опърпано индрише, останала по рафтовете. Така натоварен, той намери как да е адреса, но по-трудно бе да се намери ателието. Изкачи се най-сетне на някакъв таван, почука с юмрук на някаква най-обикновена дъсчена врата, която много повече би подхождала за барака. Отвори му малкото Фифи, облечено като за ски. Вътре бе доста хладничко, прочутият маслен радиатор, купен с чужда валута, трудно се справяше с непосилната си задача. Всички бяха вече пристигнали освен голямото Фифе. Криста подскочи като дете и радостно обви с тънките си ръчички шията му.
— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. — Не си се бръснал!
— Бръснах се — отвърна той. — Но ми поникна брадата от напрежение.
— И как мина?
— Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.
Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.
— А къде е морският пътешественик? — запита Сашо.
— Преди час отиде за телешката глава — каза Донка. — Сигурно я яде по пътя.
— Запил се е някъде — обади се отегчено Кишо.
— А тая котва? Как я изкачихте?
Фифето се засмя:
— Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите — стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.
Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление — питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.