Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Кое чувство?

— На безнадеждност — каза тя търпеливо.

— Не, никога! — отвърна той. — Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.

— Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.

— Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки.

В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.

— А няма ли слепи посоки? — запита тя.

— Как така слепи?

— Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…

— Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.

— Ако те заключат в тоя коридор — ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.

— Виждаш ми се особена тая вечер.

Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.

— Сега надеждата ми е във вуйчо! — каза той. — Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.

— Ами тогава защо не го попиташ?

— Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.

— Ребусът… ребусът! — възкликна тя нетърпеливо. — А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?

Сашо я погледна внимателно.

— Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?

— Просто я изпих.

— Да ти поръчам ли още една?

— Ако може съвсем мъничка.

— По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.

— Добре — каза тя.

Той поръча още две ментовки.

— И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка — каза той. — Дори за вестник…

— Да, прав си. В поликлиниката например…

— Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника — каза младежът. — Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…

Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.

— Знаете ли, имах страхотна среща! — заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.

— А мога ли да продължа нататък? — попита Сашо много приветливо.

— Моля! — каза тя малко учудено.

— Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…

— и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? — попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.

— Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?

— Това не е никаква мечта! — каза Донка огорчено. — А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.

— Ти сама си се направила! — каза младежът. — С тия панталони, искам да кажа!

— Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? — обърна се тя към Криста.

— Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.

— Точно така! Вие знаете ли? — запита Донка възбудено.

Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ — до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.

— Най-лошото е, че няма резервни части! — завърши тя. — Просто — никакви. Кишо проспособявал от велосипеди, от моторетки, от шевни машини! Нали знаете, че е гениален в това отношение. Даже аз му свих едни чистачки от колите, дето ги паркират у нас, в задния двор. Крала съм ги посред нощ, като някакъв таласъм.

— Лошо си се научила — каза Сашо. — Кога успя да ми свиеш ментовката?

— Нищо, сега ще поръчам. Ако искате нещо друго?

— Ментовка! — каза твърдо младежът.

Криста само поднесе чашката към устните си. Изведнъж силно пребледня, измърмори нещо и бързо се запъти към тоалета. Струваше й се, че няма да издържи нито миг повече, ще се опозори, завинаги в тая малка сладкарничка, в която новините се предаваха по собствения й телетип. Щом влезе вътре, и зелената течност, смесена с малко леща, бликна като фонтан от устата й. Някаква жена, която тъкмо излизаше от кабинната, уплашено затвори вратата под носа си. След малко отново се показа, доста предпазливо, разбира се. Беше възрастна жена, доста елегантно облечена.

— Лошо ли ти е, мойто момиче?

— Нищо, мина ми — каза Криста задавено. — Изведнъж ми олекна.

— Ясно! — каза жената. — Повече не бива да пиеш.

Криста не забеляза никакви поражения по дрехите си. Дългобойният фонтан беше засегнал най-вече огледалото над мивката, така че не можа да се огледа като хората. Но за всеки случай поизми лицето си и побърза да се върне. Сашо вече бе платил сметката и нетърпеливо я чакаше.

— Аз ще вървя — каза той. — Двете май по-добре ще се забавлявате.