Нощем с белите коне
Шрифт:
— Сигурно — каза Криста, без да го погледне. Страхуваше се да не се издаде с нещо.
— Утре, както обикновено. Чао.
Фигурата му изчезна така леко зад стъклената врата, сякаш бе свалил някакъв самар от гърба си. Двете момичета останаха сами, Криста посегна към чашката, но Донка веднага я дръпна от ръцете й.
— Нито капка повече! — каза тя. — Ти си повръщала.
— Не! — отвърна уплашено Криста.
— Да! — каза Донка. — Имаш няколко петна по обувките.
— Не зная какво ми стана.
— А аз зная!… Ти си бременна.
Криста усети как
— Сашо забеляза ли нещо?
— Ами — ще забележи, кретен такъв. Той само от себе си се интересува!
Мина келнерката, Донка й поръча две кафета, едното съвсем без захар.
— Как се стигна до тая беля? — запита Донка.
— Ами отде да знам… Аз си мислех, че…
Двете мълчаха, докато келнерката донесе кафетата.
— Трябва да му кажеш! — обади се отново Донка. — Колкото и неприятна да е тая работа.
— Никога! — отвърна решително момичето.
— Как така — никога? А какво ще стане с детето?
— Не знам.
— Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!
— Не мога да му кажа, не разбираш ли? — заплака отново момичето.
Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.
— Разбирам — каза тя. — Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.
— И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?
— Защото контрата остава у нас! — отвърна Донка ядосано. — Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.
Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.
— Нещастна любов? — запита единият.
Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.
— Като ти завъртя един… — отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.
Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:
— Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?
— Нищо, нито думичка.
— Значи, наистина е кретен! — каза тя убедено. — А аз си мислех, че е свястно момче.
— Не знам — каза тя. — Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.
— Да, права си.
— Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.
— Не е вярно! — каза тя убедено. — Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.
— Там е работата, че и аз не искам да имам дете! — каза Криста. — В никакъв случай.
— Ако той се съгласи — каза Донка, — само ще си хвърляме шапките.
— Не! — каза Криста решително.
Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…
— Тинче, не спиш ли? — попита майка й.
— Не, майко.
— Защо?
— Мисля си нещо — отвърна момичето.
— Какво си мислиш?
— Мисля си дали Офелия наистина е обичала Хамлет! — отвърна тя незабавно.
— И до какво заключение стигна?
— Според мен — не! — каза момичето. — За Жулиета съм сигурна. И за Дездемона съм сигурна. Но Офелия не е обичала Хамлет.
— Човек не може да полудее от нищо — каза майка й.
— Точно това си мислех. Всъщност от какво е полудяла тя? От любов? Надали. Аз си спомням от филма как плаваше мъртва между водните лилии. Не ти ли прави впечатление? Тя нито се е убила, нито се е отровила, тя просто се е върнала там, откъдето е произлязла.
— Искаш да кажеш, че е някаква инфузория?
— Не, майко, и тя е лилия. А лилиите нямат истински корени, те си плуват натам, накъдето ги носи течението, нали майко?
— Така е — съгласи се тихо майка й.
— Не си ли даваш сметка, че никой не се закичва с лилии? Закичват се с рози, с карамфили, изобщо с живи, уханни цветя. А защо не с лилии?
— Те нямат стебла, мойто момиче — каза майка й шеговито.
— Точно така — нямат стебла. Просто само едно-единствено цветче, красиво, но без никакъв аромат. Ето — това е Офелия. Тя не е обичала Хамлет, тя просто не е могла да понесе силните сътресения.
Майка й дълго мълча в тъмното.
— Интересно откъде ти идват тия мисли…
— Ами от университета, разбира се… През цялото време професор Мирчев говори само за Хамлет. Защо само за Хамлет? Според професорът той бил ядката на проблема. Това не е вярно. Всъщност Хамлет и Офелия са двете лица на една и съща истина. Разбираш ли, майко? Разумът все пак намира някакви начини да се бори със злото. Колкото и да е силно. Но чувствата не могат, те просто умират.
— Никога не съм мислила за това — отвърна майка й. — Но ти си права, изглежда. Може би точно за това Шекспир е създал Офелия.
Криста усети как сълзите потекоха по лицето й. Не бива повече да говори, майка и така добре познава гласа й. Тя се притаи в мрака, след това започна да диша спокойно и равномерно, както дишат спящите хора. Усещаше как майка й все още се ослушва, в просъница макар. И скоро заспа. Сега пък Криста слушаше нейното слабо, едва доловимо дишане, като дишането на птица. Вече никак не й се спеше, може би до сутринта нямаше да заспи.
„Майко, ти била ли си влюбена в татко?“
„Не, мойто момиче.“